Читать «Черният конник» онлайн - страница 25

От бързината, с която Хорациус отговори, пролича, че това отдавна е било и негово желание.

— Ubi bene, ibi patria. Приемам с радост, господарю.

— Но — продължи Владимир — дали Арнулф няма да се разгневи?

— Аз не съм немец, че да се гневи. Волнонаемник бях при него.

— А нали имаш жена в Немско? Какво ще правиш с нея?

— Нека чака — засмя се мръсно Хорациус. — Впрочем тя не ще е единствената. Втора ме чака във Фламандско, а трета — в Испания. За това никак не ме е грижа, господарю. И българките си ги бива. Но нека и аз да те запитам нещо. Каква ще бъде службата ми при тебе?

— Ти ще трябва само да правиш и други шеги като тази на Драгота. Нищо повече.

В знак на пълно съгласие Хорациус Барка коленичи и целуна кафтана на българския хан.

IX

Първият сняг, ослепително бял и пухкав, бе покрил престолнината с дебела плащеница. Върху зъберите на кулите и по покривите на къщите и сламените колиби лежаха до три педи високи снежни възглавници, които от време на време шумно тупваха върху редките минувачи, които, загърнати в кожусите си, бързаха по тесните пъртини. Землянките се гушеха под топлия килим и само малките бубунки върху тях и тънките струйки дим издаваха, че тук, в земята, живееха хора. Сред бялата премяна на дърветата пърхаха с весело цвърчене врабци и от тяхната игра към земята летяха облаци от хиляди снежни прашинки.

Снегът бе валял дълго, цяла неделя. После небето се проясни и грейна слънце, но заедно с него стегна и такъв студ, че прикъта всички, старо и младо, при топлите огнища. Само стражите по кулите, сменили шлемовете с високи калпаци и навлекли дълги и дебели овчи шуби, бдяха по портите, като разтриваха ръце и потропваха на едно място, за да се сгреят.

Тъкмо в този ден Симеон отново посети господарствуващия си брат. Той излезе от Малкия дворец в същото тънко сукнено расо, с което беше и през лятото, и като зъзнеше и свиваше заслепените си от слънцето очи, избърза към престолната зала.

Владимир се зарадва на посещението. С едно махване на ръка отпрати всички — велможи, слуги и нотарии — навън от топлата зала и сам слезе по стъпалата на подиума, за да срещне брат си.

— Аз трябва да ти се карам, Симеоне — започна той. — Така ли ще вирее братството ни? Три пълни луни преминаха над престолнината, а ти за втори път идваш при мене.

— Не се сърди, братко — кротко възрази Симеон. — Не винаги най-верните люде са онези, които виждаме всеки ден. Пък ти знаеш, че, макар и да не съм подстриган, аз водя живот на монах. Не са за мене пищните гощавки и шумните веселби…

— Знам, знам. Ти четеш по цял ден и пишеш, ровиш се по прашните пергаменти и бомбицини, постиш и се молиш. Да бях на твое място, аз по-добре щях да използувам младостта си, но както щеш. Твоя работа е най-сетне. А как тъй се реши да се отбиеш при мене?