Читать «Черният конник» онлайн - страница 26

— Ти беше казал, братко, при нужда да се обръщам към тебе. Затова съм дошъл — с просби за блага и с молба за съвет.

— Ето така те искам. Говори направо и всичко ще получиш.

— За себе си не искам нищо, имам си достатъчно.

— Какво имаш, Симеоне? Ами че ти дори кожух на гърба си нямаш, а си тръгнал и от просяк по-гол. Срамиш ме така пред хората. Каквото и да е, една топла кожичка няма да откажеш.

— Благодаря ти, братко. Аз спя вече в стаите при книгите, а там е топло. Просбата ми е за моя слуга дядо Продан. Нали го помниш — още от дете ме е отгледал, пък и с мене четиринайсет лета в чужда земя изкара. Та гледам, го, вече е стар, не го държат краката. Уморил се е човечецът. И колкото по̀ старее, толкова по̀ го тегли към земята. Харесал си е едно пусто местенце в Горния край, току до вала, и очите му — все там. Много те моля, братко, подари му това място, дай му и някой стар вол, та да си огради нивица, да си човърка земята.

— Не един, два вола му давам и земя, колкото иска. Ако желае — и боилска къща ще му вдигна.

— За толкова той не ламти. Стига му и една землянка да си изкопае, та да се прибере там с внучето си Марко.

— Това е свършено. Кажи сега друго какво искаш, Симеоне?

— Съвет, братко. За него главно съм дошъл. Баща ни днес пак ме вика, последен разговор искал да има с мене. Кажи ми, посъветвай ме какво да говоря, какво да му казвам. Нали го знаеш какъв е! Пак ще вземе да ме кара да оставям книгите, срещу тебе ще ме насъсква, ще ме кори и обижда. Просто не знам що да сторя, как да постъпя.

— Добре правиш, Симеоне, че първо към мене се обръщаш. И аз вече не зная как да укротявам този старец. А други ще има ли на срещата ви?

— Не зная още, но вероятно Наум и Есхач.

При споменаването на тези две имена нескрит гняв покри лицето на Владимира.

— До гуша ми дойдоха и двамата. Ще ги оправя така, че и дяволът ще им завиди. Ща не ща, изкуфелия Есхач още трябва да щадя, нали е все пак велик боил и българин, но да не ми е името Расате, ако онзи смахнат поп още днес не…

— Чакай, братко — пресече го Симеон. — Не бързай да изричаш клетвата си. Пощади го! Не му вземай живота. От сърце те моля за това.

— Добре, да бъде, както ти искаш, но все пак ще го накажа. Забравил се е вече. — Владимир потисна избухването си и продължи: — Питаш ме за съвет. Не мога да ти го дам, Симеоне. Ти повече си чел, повече знаеш, ти ще съумееш да им дадеш заслужен ответ. Ако не измислиш ново, кажи им същото както по-рано. Опитай се да ги вразумиш. Нека престанат да си играят с огъня, докато не са се опарили.

— И аз мислех същото, но все пак исках и тебе да попитам.

— Но сега пък аз искам да те помоля нещо. Ела след това при мене, Симеоне, и ми разкажи какво сте говорили.

Симеон се смути и несъзнателно заглади с бързи движения рошавата си къдрава брада.

— Какво — подхвърли Владимир, — неприятно ли ти е? Или не искаш да издаваш тайните им?

— Не това, братко. Разбира се, че искам да ти кажа, но нали ще ме видят, че идвам при тебе и ще разберат, че съм ти обадил? Ще се разсърди старият ни баща и ще ме прокълне, пък бащината клетва е лошо нещо. Виж, ако имаш някой верен човек в Малкия дворец, които да умее да държи езика зад зъбите си…