Читать «Черният конник» онлайн - страница 2

— Господарю, прости на верния си Есхач скръбните вести, които е принуден да ти съобщи.

Борис трепна и се изправи. Отпуснатостта изведнъж изчезна от съсухрената му снага и отстъпи място на напрегнато, войнствено очакване. Докато го гледаше, Есхач неволно си помисли, че пред него не е белобрадият и белокос калугер Михаил, завърнал се от молитвената тишина на монашеската килия, а предишният, великият княз Борис, властвувал почти четиридесет лета над българи и славяни, твърдият и суров самодържец, който преди двадесет и шест години с шепа верни дружинници бе смазал с огън и меч могъщите боили и бе предал на жестока казън петдесет и двама от тях, защото бяха дръзнали да се възбунят срещу Христовата вяра и искаха да върнат старата, езическата. Високата му права снага, покрита с проста шаячна власеница, не беше снага на смирен калугер, а на борец и воин.

— Стани, Есхач — тихо заповяда Борис. — Пред мен не трябва да се коленичи. Говори! Каква нова подлост е измислил онзи… онова сатанинско изчадие, което смятах за свой син?

— Господарю, намери сили да понесеш и този удар. Писмото, което ти изпрати в Цариград на Симеона, бог да пази живота му, не е тайна за княз Владимира…

— Как! — извика грозно Борис. — Той е дръзнал да открадне моето, бащиното си писмо!

— Не, не го е откраднал. Но негови верни люде са застигнали пратеника ти из проходите на Верегава, нападнали са го и го принудили да им предаде писмото. Със себе си те водели и нотарий, вещ и по ромейското, и по славянското писмо, който преписал всичко дума по дума. После върнали писмото на пратеника и го пуснали да продължи към Византия. А преписът е у княза…

— Кога е станало това?

— Точно преди осемнадесет дни.

Борис пресметна бързо.

— Значи два дни след като го изпратих. Сигурен ли си, че това наистина е станало?

— Напълно, господарю. Уви, лошите новини рядко са погрешни.

— Кой ти го каза?

— Копанът Винех от дворцовата дружина. Той е бил в групата на преследвачите.

В стаята настъпи тежко мълчание. Борис скръсти ръце на гърба и се заразхожда между вратата и прозореца, а власеницата се заувива около кокалестите му колене. Наум и Есхач безмълвно го следваха с очи. Най-сетне старецът прекъсна нервната си разходка, спря и се прекръсти широко. Дълбока бръчка се сви между тежко надвисналите му вежди.

— Бог да е на помощ на Симеона… Защото човек надали може да му помогне.

— Господарю и брате во Христе Михаиле — за пръв път заговори Наум. Гласът му бе плътен и звучен; глас на проповедник. — С никого не сподели ти какво бащино слово си изпратил на сина си, вярното божие чадо Симеон. От никого съвет не поиска, никому не се довери. Сега тайната ти не е вече само твоя тайна. Наруши мълчанието си, брате, отвори сърцето си за нас, верните ти слуги. Така и на тебе ще е по-леко, пък и добра мисъл иде по-лесно в три глави, отколкото в една, пък била тя и най-мъдрата.