Читать «Черният конник» онлайн - страница 5
Цончо Родев
— Тогава защо се покръсти? Защо не остана езичник като дедите си? Защо си се заканил да унищожиш, езичника Владимир-Расате, който иска да се върне към вярата на предците си?
— Есхач, и ти ли не разбираш?
— Честна дума — не, господарю.
— Чудно защо не си ме запитал преди тридесет години, когато се покръствахме — иронично подхвърли Борис. — Но… добре. Ще ви обясня както някога. Кажи, Есхач, каква кръв тече в жилите ти?
— Чиста българска, господарю. Глиганът, знакът на моите деди, от края на вековете е стоял вярно наред до вашия вълк, от великия Авитохол и Ирник до днес.
— Така, така. А защо ти, българинът, даде на дъщеря си славянско име?
— За Кремена ли говориш?
— Кремена е славянско име. Защо избра това, а не друго?
— Не мога да отговоря — вдигна рамене Есхач. — Хубаво име е, звучно. Може да съм го чул отнякъде или жена ми да го е казала.
— Жена ти, славянката, нали? Защо се ожени за славянка, Есхач? Малко ли бяха кръглоликите и теснооки българки? Защо взе славянката, та децата ти да не бъдат чисти българи като тебе?
— Чуден въпрос, господарю. Някога ти сам ме посъветва да я взема. Даже против волята й я взех.
— Добре, да не разравяме миналото. Кажи ми друго. Защо ти, българинът, даде подслон на този, славянския просветител Наум, ученика на Константина философа?
— Учудваш ме с въпросите си, господарю. Защо наричаш Наума славянин, когато той е наш, български и християнски просветител?
В очите на Борис блесна доволство.
— Ето сега мога да отговоря на въпросите ви. Българите, братя мои, са велико племе, но са малко. Сред славяните ние сме като капка в морето. Двеста години ние ги държахме под ботуша си, но повече не може. Само да надигнат глава, и с нас е свършено. А славяните са християни и гръцките им попове ги подстрекават постоянно срещу нас. Е, какво трябваше да се направи? Аз, ханът, избрах — направих християни и българите и сега в княжеството няма славяни и българи, а само българи — едно племе, една вяра, една кръв. Аз помня, Есхач, как на младини ти се гнусеше от славяните. „Вонящи просоядци“ ги наричаше, нали? А сега славянският просветител Наум живее в дома ти, жена ти — бог да я прости — беше славянка, дъщеря ти е със славянско име. Разбрахте ли ме сега?
Има и друго — продължи старият княз, без да им остави време да се опомнят. — Благодарение на Христовата вяра славяните станаха равни на нас, българите, създадоха си свои велможи, свое писано слово. Какво казвам — та и ние сега тук със славянска реч говорим! И когато дойде време за бран, славяните вече не казват, че се бият за „онези, българите властници“, а за нас, за нашето българско славянско княжество.
А щяхме ли да станем княжество, ако не бяхме приели християнството? Не, и до днес никой не щеше да ни признае и за всички щяхме да бъдем все още диви варвари. Отговорете сега — разбирате ли защо един вожд, бил той хан или княз, трябва да гледа много по-далеч от вярата?
Двамата му събеседници мълчаха. Есхач бе обърнал широко отворените си очи навън, сякаш се взираше през опънатите на прозорците ципи в светлината на летния ден. До него Наум замислено гледаше рошавата си черна брада.