Читать «Черният конник» онлайн - страница 13

— Влезте с мир! Ще бъдете скъпи и любими гости на преславния български княз.

Групата отново се придвижи напред. Стъпките на конете и скърцането на колесниците потънаха в мекотата на застилката и в радостните и учудени възгласи на тълпата.

— Какви смешни одежди! — казваше един.

— Какви жълти коси! — слисано бърбореше друг.

— Колко злато има по тях! — възторжено повтаряше трети.

Със студени безизразни лица пратениците преминаха сред множеството, провряха се под свода на вътрешно-крепостната врата и спряха на широката каменна тераса пред Големия дворец. Сега лицата им изведнъж се промениха — те никога не бяха очаквали да заварят такова великолепие и богатство в столицата на едно племе, което обикновено наричаха варварско.

Те слязоха бързо от конете, изтупаха се от прахта, слугите вдигнаха раклите с подаръците и всички с бавни, тържествени стъпки изкачиха няколкото стъпала към тронната зала. Тук ги срещна ичиргу-боилът Окорсис и с мълчалив жест ги покани да влязат. Пратениците пристъпиха напред, влязоха в залата и за втори път останаха слисани — престолът, на който според установения церемониал трябваше да ги чака князът, беше празен и само купчина благородници в подножието му се споглеждаха смутено.

Но кое всъщност бе накарало Владимир да измени на така добре познатия му дворцов етикет? Къде се намираше той?

Докато целият град се бе струпал край източната порта за посрещането на големите гости, почти никой не бе обърнал внимание на една невзрачна опрашена черна колесница, със също така черни пердета на прозорчетата, която бе влязла в града откъм юг. Тя издрънча по подвижния мост, прекоси пустите улици на външния град, навлезе във вътрешната крепост, после проникна и зад оградата на Малкия дворец и тежко спря пред жилището на князете.

Бледен, с искрящи от вълнение очи, от сградата се показа старият Борис, като се подпираше на крепката десница на Наум.

— Сега… сега… — шепнеше той. — Сега ще видиш, брате Науме, какъв левент е моят Симеон. Ах, светлата опора на моите старини най-сетне дойде…

Но Симеон не излезе веднага от колесницата. От капрата се смъкна стар слуга с рунтави дебели прошарени мустаци и се засуети наоколо.

— Ох, ще умра — повтаряше Борис, като притискаше с ръка сърцето си.

Слугата най-напред откачи голяма ракла, завързана отзад на колесницата, но ръцете му не я удържаха, изпуснаха я и от нея се разсипаха купчина книги и дебели свитъци. После отвори вратичката на колесницата и заизважда още книги, дебели фолианти, рула ситно изписани пергаменти, докато на стъпалата на двореца се образува внушителна по размери купчина. Едва тогава приближи до вратичката и се поклони.

Първо се показа една бледа, безкръвна ръка. Пръстите й потърсиха опора в дръжката на вратичката. След това се появи полата на черно сукнено расо. Един крак полека се облегна на стъпалото. И най-после пътникът слезе на земята.

Той беше висок, попрегърбен от дългите бдения над книгата и от цялата му фигура лъхаше кротост и безсилие. Не носеше шапка и дългите му къдрави кестеняви коси се спущаха върху раменете. Къдрава брада скриваше долната част на лицето му. Виждаха се само челото и бузите му, които бяха изпити и бледи, много по-бледи дори и от лицето на престария Борис.