Читать «Черният конник» онлайн - страница 15

Владимир се изправи.

Пратениците се оттеглиха заднишком.

VI

— Несправедливо ме упрекваш, татко — кротко каза Симеон. — Какво е моето провинение? С какво заслужих тежките ти думи?

— Ти прочете писмото ми, нали?

— Прочетох. Затова съм и тука.

— Е, тогава знаеш, че аз те повиках не за хрисими приказки, а за дела, за мъжествени дела. А ти? Ти хленчиш като баба, говориш като светото писание и сигурно не знаеш от коя страна се хваща мечът.

Симеон стоеше с наведена глава. Светлата му брада се стелеше на вълни върху расото му.

— Нима искаш да те лъжа, татко? — смирено възрази той. — Аз не съм човек на меча и на делото.

— И да не си — ще станеш. Трябва да станеш!

— Но аз не мога! — горещо призна Симеон. — И не е моя вината, за това. Виж, татко, тигърът не учи детето си да мърка гальовно като котка, а го учи да хапе, да дере, да къса. А котката още от малка се учи да се гали, да се умилква. Затова тигърът е тигър, а котката — котка. Какво научих аз досега? Четиринадесет години прекарах във Византия, преминах Магнаурската школа, изчетох както никой друг мириобиблиона, усвоих седемте свободни изкуства, философията и знам наизуст всички писатели от Омира до нашия Тудор Доксов. Не изпълних ли по този начин именно твоето желание? И защо сега ме обвиняваш?

— Защо ли? — удари с костеливия си пестник Борис по масата. — Есхач, Науме, чувате ли го? Той пита защо го обвинявам. Затова, буквоядецо, защото ти си на двадесет и осем години, а като бяхме на двадесет и осем години и аз, и братята ти, и Есхач, можехме, като стиснем клон, да изцедим вода от него. Да, ти си на двадесет и осем години, а аз — на осемдесет. И сега, тъй както сме с власениците, да премерим сили с мечове в ръка, аз ще те надвия и ще ти отрежа главата като на пиле. Ето за това те обвинявам.

Четиримата събеседници седяха в горницата на Бориса, чиято монашеска скромност съвсем не приличаше на пищното великолепие на престолната зала, където по същото време Владимир разговаряше с рицаря Хуго фон Бернхайм. Досега говореха само бащата и синът. За пръв път се намеси и Есхач:

— Прав е баща ти, Симеоне. Неговата воля и Христовата вяра, на която служиш, те зоват да оставиш книгите и да поемеш в ръка меча.

— Но тъкмо Христовата вяра ми забранява да улавям меча, да си служа с насилие…

— Лъжеш се, нещастнико — почти изкрещя Наум. — Не беше ли Исус, най-праведният от всички праведници, който взе камшика и изгони търговците от храма господен?

— Да, но пак Исус казваше: „Отдай кесаревото кесарю и божието — богу“.

— Боже — възкликна Борис, като обърна очи към небето, — защо ме наказваш така! — После запита иронично сина си: — Щом е така, защо дойде? И какво смяташ да правиш тук?

— Дойдох, татко, за да има кой да те утеши с блага дума в тежък час…