Читать «Черните птици» онлайн - страница 59

Докато гледахме как шериф Фелоус се качва в хеликоптера на ФБР, който се подготвяше за излитане на моравата до пожарната, Даз, пребледнял и очевидно потресен, се обърна към мен и подхвърли:

— Работата напълно се осра, нали?

Хеликоптерът изрева и се издигна в облак от прах и откъснати тревички, наведе нос и с тътен се отдалечи над дърветата.

Десетки шерифи и помощници от окръг Рейнс заедно с доброволци от трите съседни окръга претърсваха околността пеша, с коли, мотоциклети и коне и преброждаха всички хълмове, гори и поля за някаква следа от Кат. Много от тях яздеха коне от „Летящото С“, които Дъсти предоставяше за издирването единствено на базата на това, доколко си подхождат характерът на коня и умението на ездача. А някои от животните бяха дресирани за обездка или бяха тренирани да участват в състезания и струваха по няколкостотин хиляди долара.

Моят кон се казваше Мефисто и аз никога не го бях харесвал, защото всеки път когато усетеше, че се разсейвам, той ме хвърляше от гърба си; от своя страна, конят не харесваше мен, защото независимо колко пъти ме беше хвърлял от гърба си, аз винаги се качвах обратно върху него. Беше невероятно издръжлив и интелигентен, но аз го избрах заради особената му бдителност. Не пропускаше нищо — счупен клон, мъртва мишка, дори следите от друг кон на неочаквано място.

Всяка сутрин двамата с Дъсти, както и всички други от фермата, които можеха да се отделят от работата за ден — или за час, — яхвахме конете в момента, в който беше достатъчно светло, за да виждаме, и понякога се връщахме часове след като се бе стъмнило. Бързахме да се попитаме дали не сме забелязали нещо, но разбира се, още преди да отговорим, виждахме истината в увисналите си рамене и празните си погледи — никой не беше видял нищо.

Малко по малко почвах да губя разсъдъка си. Понякога бях далече от къщата и на цели километри от най-близкия ездач, когато чувах силен, ясен тенор да пее „Cielito Lindo“ в мрака. Друг път виждах Кат — не от плът и кръв, а от бледа светлина, — която се рееше във въздуха пред мен, а очите ѝ ме изгаряха.

Рейчъл свикна да ме посреща на задния вход на къщата, когато се прибирах през нощта, за да ми даде сандвич с хляб и месо или нещо, увито в тортиля. Аз обикновено изяждах една-две хапки, преди да се стоваря по лице на леглото, без да се измия и дори без да сваля ботушите си. Събуждах се в същото положение един час преди да се зазори, мъчително се протягах и излизах навън, а Рейчъл ме чакаше пред вратата с храна и бутилка вода. Вероятно знаеше, че ще изпия водата, но ще хвърля храната на птиците; очите ѝ бяха изпълнени с болка, но бяха спокойни и трезви и в тях не се четеше никаква реакция на това как изглеждам или мириша.