Читать «Черните птици» онлайн - страница 58

— Спрете.

Началникът на полицията вдигна ръка, за да го накара да замълчи, и отново отвори уста да каже нещо, но Дъсти го прекъсна:

— Казах ви да спрете, Джери. Не се шегувам.

Той се изправи.

— Ти също, Мо. Бискит, нито дума повече.

Дъсти нае Лукас Файн, най-богатия адвокат в окръг Рейнс, висок и слаб, с вид на свещеник, изпъкнали синкави вени на ръцете и буйна бяла коса, който нито веднъж не ме попита дали бях направил нещо лошо на Кат и дали не знаех какво се е случило с нея. Вместо това заговори за събиране на доказателства, валидни в съда, подбор на съдебни заседатели, процес, обжалване и Върховен съд, докато най-сетне не разбрах, че точно както и Джери Кастил и Морис Фелоус, той също вярваше, че Кат е мъртва и че аз съм я убил.

— Спокойно, синко — каза ми той. — Играта не е свършила.

— Но аз не съм направил нищо.

— Точно така.

Беше много тежко да ме обвинят за нещо ужасно, което не съм извършил — но беше сто пъти по-тежко да ме обвинят, че съм го направил на човек, когото обичам. И изчезването на Кат, заедно с онова, което се случи после, не беше просто тежко и ужасно, а невъзможно и то завинаги унищожи нещо в мен. Не знаех какво точно беше то, но никога повече не влязох в църква освен на специални случаи като сватби и погребения. Вместо това в неделя сутрин бях с Дъсти на двора с конете или на някой от малките водоеми за напояване, където се опитвах да уловя достатъчно сомове за вечеря, докато леля Рейчъл отиваше сама със своето волво на службата в Първа методистка църква в града. И не защото спрях да вярвам в онова, което хората наричат по-висша сила, а защото вече нямах доверие на никаква по-висша сила. Изгубих способността си да приемам нещо на доверие и когато ставаше дума за човешки живот, вече не можех да толерирам нехайство или твърдоглавие, независимо кой ги проявяваше — аз или Бог. Или началникът на полицията.

За пръв път си дадох сметка, че онова, което наричаха справедлива съдебна система, всъщност няма нищо общо със справедливостта, с вината или невинността и най-вече няма нищо общо с истината. А единствено с онази история, която се хареса най-много на адвокатите, съдиите и съдебните заседатели.

Което означаваше, че моята невинност нямаше никакво значение; вече ми бяха вдигнали мерника. С живота ми беше свършено. Щяха да ме екзекутират за нещо, което не съм извършил. Това откритие събуди в мен нова упорита жилка, за съществуването на която не подозирах, и аз взех твърдото решение сам да сложа край на живота си, дори да се наложи да се удуша с чорапите си, но да не им позволя да го направят.

Но след това водещите разследването не оспориха къде съм бил по времето, когато беше изчезнала Кат, и изгубиха интерес към мен. Лукас Файн прибра всичко обратно в куфарчето и отпраши с червения си ягуар. Разследващите разпитаха целия футболен отбор на гимназията „Браг“ и всички доброволци от „Виста“, преподобния Хукс и паството на църквата „Зайън Хоуп“, дори целия персонал на „Тигана“. Отново и отново се връщаха към тренер Бъб, отец Бийн и преподобния Хукс, но от това нямаше никаква полза. За известно време съсредоточиха усилията си върху Клод Маккул, нашия краен защитник, защото той се заинати и не искаше да каже къде е бил през част от времето, което ги интересуваше. Но това също не им помогна. Сериозните мъже от Вашингтон, които носеха тъмни костюми и слънчеви очила, не говореха много и винаги се движеха по двойки, също не постигнаха нищо. Нито следотърсачите, репортерите, фотографите, глутниците разлигавени полицейски кучета или двете различни екстрасенски с големи сламени шапки и бели ръкавици, които настръхнаха, когато се засякоха в участъка.