Читать «Черните птици» онлайн - страница 179

— Дори не знам дали не ме е излъгал, че е тук.

— Можехме да го попитаме пак, този кучи син, но не знаем телефонния код на ада — обади се Зито.

Сведох поглед към краката си.

— Извинявай, приятел — побутна ме той. — Просто исках да кажа, че не е имал никаква причина да излъже, след като е бил на прага на смъртта, нали така?

Ел Ей изгуби интерес към разговора и се приближи до място, откъдето можеше да гледа как кофата на багера разкрива новите пластове земя. Приспивната равномерност на движенията на машината, съвършената еднаквост на загребванията, прокашлянето и ръмженето на дизеловия двигател сякаш ни обгръщаха в непроницаем въздушен мехур, в някакво измерение, където обичайното време нямаше никакво значение.

Изведнъж Ел Ей направи знак на водача на багера и всички пристъпихме напред. Никой не каза нищо, докато стояхме и гледахме извивката с цвят на слонова кост, която се беше показала от земята при последното загребване на багера — видимият край на един отдавна изгубен свят и финалът на историята, която най-сетне завършваше.

Когато почти лишените от тегло останки бяха прибрани в чувал и натоварени в колата на съдебния лекар, продължихме да мълчим, защото нямаше какво да се каже. Ел Ей стоеше встрани от нас и наблюдаваше мълчаливо с насълзени очи, измъчвана от собствената си мъка — стара и нова.

Най-сетне тя дойде при мен и ме прегърна.

— Сега, Бискит — каза ми тихо тя. — Сега можеш да се прибереш у дома.