Читать «Черните птици» онлайн - страница 53

— Господи, не, Бис, не. Не. Не — прошепна Бо, а коленете му омекнаха.

Прегърнах го, за да не падне, заслепен от собствените си сълзи, и докато преглъщах камъните в гърлото си, успях да му кажа:

— Дръж се, човече, дръж се. Аз съм до теб. Просто се дръж.

Тидуел беше заловен още същия следобед в старото гробище на Спринг Роуд. На мястото все още нямаше цивилни, а униформените полицаи, които го бяха задържали, бяха проверили дали микрофоните на яките им са изключени, преди да изпратят един от тях лично да попита Бо и мен дали искаме да отидем при тях. Към този момент Бо трябваше да е в принудителен отпуск и не трябваше да носи оръжие. Всички знаеха, че не е правилно той да бъде на работа и да ходи въоръжен, и всички в управлението бяха готови да допуснат тази грешка. Така или иначе, никой нямаше сили да го погледне в очите и да му поиска пистолета, нито да го накара да се прибере у дома.

— Заподозреният е тук, господине — каза напрегнато един от униформените. — Искате ли вие да го задържите?

Убиецът беше облечен с тениска без ръкави, стари джинси с дупка на едното коляно и прокъсани маратонки. Подпираше се с гръб на стената и се опитваше да издърпа пред себе си две вейки от една лавровишна, сякаш можеше да се скрие зад тях. Беше слаб, със затворнически татуировки на свастики, черепи и дракони по целите ръце, стилизирани светкавици на SS отстрани на врата и рехава брада, която така и не беше успяла да покрие лицето му. Докато отбелязвах всички тези подробности, ясно видях какво ще се случи, но вече беше твърде късно, защото в същия миг чух как Бо извади пистолета от кобура си.

— Дай си малко време да помислиш, Бо — казах му аз. — Само за това те моля, просто си помисли какво правим тук, колега.

— Ей, човече, аз се предавам, не виждаш ли? — проплака татуираният наркоман. — Предавам се, човече. Не стреляй. Боже господи, не виждаш ли, че съм си вдигнал ръцете?

Мъжът плачеше и подсмърчаше, а по горната му устна се беше проточил сопол, който приличаше на червей.

— Не стреляй, човече.

Моето внимание беше приковано в Бо. Мускулите и сухожилията на ръцете му се издуваха под кожата като корабни въжета, докато стискаше служебния си глок, а по небръснатото му лице се събираха лъскави капки пот. Сякаш беше изсечен от сива скала и не помръдваше, откъснат от времето и пространството. Неговата вселена в този миг се състоеше само от него самия, Тидуел и пистолета .40 калибър, който беше насочил право в основата на носа на Тидуел. Униформените полицаи мълчаливо оглеждаха гробището, шосето и края на гората, само и само да не поглеждат към нас, а енергията на този миг беше толкова чудовищна, че изпълваше въздуха с миризмата на нагорещен метал.

— Бо — казах аз. — Недей така.

— Напротив, точно така — отговори тихо Бо и аз видях как цялата му воля се надига и се излива надолу по ръцете му към побелелите кокалчета и спусъка на неговия глок.

Познавах реакциите на Бо по-добре от моите собствени. Изкрещях му: „Зад теб!“, и в тази част от секундата, в която моят вик наруши концентрацията му и той неволно хвърли поглед назад през рамото си, аз се нахвърлих върху Тидуел. Финтирах с бърз ляв и после го повалих с най-добрия си десен, той падна и аз паднах върху него, като продължих да забивам този десен отново и отново, без никакво умение или прицелване, а само с груба сила, докато пред очите ми нямаше нищо друго освен Лин и Ким, мъртви като бели кукли в храстите.