Читать «Черните птици» онлайн - страница 54

— Ето така! — изкрещях аз и вече бях откъснат от останалата вселена точно като Бо.

Моята реалност се беше обагрила в цвета на артериална кръв, самото време беше замряло до абсолютна неподвижност и аз отново и отново, и отново стоварвах юмруците си в лицето на убиеца, докато натрошените кости на ръцете ми и на лицето на Тидуел не се показаха като кървави шипове през разкъсаната кожа. Отнякъде се носеше безнадеждното хлипане на непознат глас, който напомняше за дрезгавия рев на някакво люспесто същество от друга епоха, но тогава не можех да осъзная, че този мъчителен, сърцераздирателен звук излиза от собственото ми гърло.

Неизмеримо по-късно униформените полицаи нахлуха в моя червен сън и ме сграбчиха. На следващия ден ми казаха, че се е наложило петима от тях да ме дърпат заедно, за да ме откъснат от него. Едва когато ме задържаха, те включиха микрофоните на яките си.

— Всичко е наред, сър, заподозреният е задържан — произнесе ясно единият в лицето ми.

— Задържан е, сър — каза ми друг. — Успокойте се — ние ще му сложим белезниците и ще повикаме линейката, за да прегледат и вас.

Както и:

— Заподозреният не биваше да оказва съпротива при ареста.

И още:

— Добре че успяхте да го неутрализирате, преди да нарани полицейски служители.

А Бо, подпрян на един надгробен камък от черен мрамор, повръщаше на сухо.

Тидуел оживя и беше осъден на смърт чрез инжекция. Присъдата му така и не беше изпълнена, защото шестнайсет месеца след като влезе в затвора „Хънтсвил“, където трябваше да дочака наказанието си, друг затворник го закла за една цигара със саморъчно изработено острие.

За Бо нищо вече нямаше значение. След смъртта на жена си и детето той говореше все по-малко и започна постепенно да се забавя — като човек, който се движи под вода. И макар че с всеки изминал ден все повече приличаше на мъртвец, не беше част и от обществото на мъртвите. Не искаше да говори с мен, нито да ме остави да му запиша час при Макс; вярата му, че съществува и друг свят освен този на мрака, в който живееше самият той, явно беше изгубена навеки.

След известно време започна да се опитва да се държи така, все едно се оправя.

— Добре съм, човече — казваше той. — Мисля, че започнах да се оттласквам от дъното.

Невероятно е как се изключва централният мозък, когато човек чува онова, което му се иска да чуе. А и, ако трябва да бъда съвсем честен, Бо наистина започна да се държи така, сякаш се завръщаше, сякаш намираше някакви опорни точки в този свят. Забелязах го за пръв път един ден, докато седяхме на верандата зад моята къща, пиехме бира и наглеждахме телешките гърди, които димяха на скарата. Току-що ми бяха махнали гипса и аз се опитвах отново да свикна да имам две ръце.