Читать «Черните птици» онлайн - страница 51

— Крио-какво? — попита Кейси.

— Защо, Джордан? — попитах аз.

— Ами едно от децата каза, че чичо му смятал, че Адолф Хитлер и Мартин Борман не са загинали в края на войната. Че са накарали да им отрежат главите и да ги замразят и нацистите ги пазят в някакъв фризер в Аржентина. И сега са ги свързали с някакви машини и главите им казват как да се борят с нечистокръвните раси и със световната еврейска конспирация.

— Гадост — отбеляза Кейси.

Джордан спря да разбърква зелевата салата и остави вилицата си.

— Работата е там, че някои хора наистина се замразяват, така че може би се случват някакви неща, за които не знаем. Чичото на онова момче, което говореше за Хитлер и Борман, казал на цялото семейство да бъде нащрек.

— Как така?

— Предполагам, че е имал предвид да внимават. Да не би да им се случи нещо лошо.

— Защо?

— Защото правителството вече било извън всякакъв контрол и нямало да се спре пред нищо. Казал, че те са изгорили онези откачалки в Уейко онзи път и сега…

Тя спря и се намръщи, без да откъсва поглед от зелевата салата.

— И сега какво, миличка?

Очите ѝ се вдигнаха, за да срещнат моите.

— И сега ще настане ад на земята.

10

Върнах се в офиса, грабнах няколко от розовите бележки за оставени съобщения, които се бяха натрупали по бюрото ми, и ги прочетох. Всички бяха от репортери, които искаха да им върна обаждането — от Хюстън, Лондон, Остин, Тел Авив и Далас. Взех още няколко и в добавка към тези, които се повтаряха от първата група, имаше три от Канада, по едно от Шривпорт, Бон, Мексико Сити и Литъл Рок, както и още едно, което не се разчиташе, но сякаш беше оставено от някой си Окаро от седмичник за обяви, издаван на Азорските острови. Начинът, по който беше загинала доктор Голд, вече беше общоизвестен факт и нейното убийство докосваше някакъв нерв, до който обикновените всекидневни убийства не достигаха, но журналистите не разполагаха с почти нищо друго освен информацията, че доктор Голд „очевидно е била разпъната на кръст“.

Липсата на сериозна информация беше принудила местните репортери да прибегнат до ретроспекции, коментари и всякакъв друг пълнеж. Част от всички тях беше посветена на мен самия, а един вестникар беше стигнал дотам да ме нарече „трагичен герой“ и „неумолим отмъстител“, който преследва всички убийци и изнасилвани заради онова, което се беше случило със съпругата и дъщерята на неговия партньор преди шест години.

Опитах се да си представя как точно трябва да изглежда един неумолим отмъстител, но стигнах само до образа на Снупи, издокаран в тренчкот.

Но това, което беше сполетяло семейството на Бо — и онова, което сторихме ние двамата с Бо след нещастието, — съвсем не беше подходящо за анимационен филм и аз нямаше как да отрека, че ме беше променило завинаги. Продължавах да виждам отраженията на лицата им навсякъде, в огледала и витрини или с крайчеца на окото си, сякаш все още не мога да си повярвам, че наистина ги няма. Джейна ми каза, че преживяването ме е променило, че съм станал по-малко чувствителен и по-суров от онзи човек, за когото се била омъжила.