Читать «Черните птици» онлайн - страница 55

— Виждам, че още държиш онзи лодкозавър — обади се Бо.

— „Бъфордина“ — казах аз.

— Добре, „Бъфордина“. Сигурно си единственият човек на света, който е дал име на плоскодънна рибарска лодка.

— Ел Ей го измисли — казах аз.

— Е, това обяснява всичко — каза той. — И какво, изкарваш ли още това чудовище в езерото?

В гласа му имаше искрица живот, която не бях чувал отпреди убийствата.

— Не толкова, колкото ме карат Джейна и Ел Ей. Защо?

— Просто се чудех. Преди бях много запален, но от години не съм ходил за риба. Вече се съмнявам, че ще си върна мерака.

— Не искам да чувам, че си станал прекалено стар, Бо.

Той се усмихна.

— Прекалено стар? Не, няма такава опасност, човече.

Бо ми подари всичките си рибарски принадлежности — макарите „Шимано“, модерните въдици „Гарсиа“ от сплав на графит и борон, сонарното устройство и електродвигателя за маневри, както и всичките си блесни, туистери и воблери на обща стойност хиляда долара. Струпа всичко това в ъгъла на гаража ми един следобед след смяната, а в дъха му се усещаше достатъчно силен намек за бърбън, за да се замисля дали да не си погледна часовника.

— Все някой трябва да има някаква полза от тях — обясни ми той. — По-добре да си ти.

Мина почти цяла седмица, преди да разбера какво става. Бях се изтегнал на креслото, не мислех за нищо и в главата ми явно беше изплувала някаква лекция от Уводния курс по психология, която се беше свързала с разни други неща, включително и със зловещия календар, който изплува пред очите ми — и днешната дата, оградена в червено. Но не някакво обикновено червено, а червеното на прясна кръв. Днес беше първата годишнина от убийствата.

— Исусе Христе! — изкрещях аз и скочих от креслото.

Сграбчих телефона, за който вече знаех, че няма да свърши никаква работа, и трескаво се заех да набирам служебния номер на Бо в „Три“, домашния му телефон, мобилния и номера на сестра му, която живееше в „Шугър Хил“. Никой не отговори.

Изрових ключовете от джоба си и се втурнах през моравата към колата с най-добрата си имитация на спринт — Джейна го наричаше „неандерталски тръс“, — за да запаля форда и да отпраша към гробищния парк „Сипван“. Минах на червено през всички светофари по пътя към междущатската магистрала, излязох на нея и завих на юг по изхода за шосе 77, за да вляза с поднасяне на задните колела през портала на гробището, да профуча покрай величествения ангел, който стоеше на вечна стража над гроба на Джой Тероун, и да прескоча с колата направо през всички подредени островчета на мъртвите, за да стигна до гробовете на Лин и Ким под старите дъбове до оградата в източния край.

Повиках подкрепления, когато видях на алеята тъмносиния мустанг на Бо с отворена врата. Той беше застанал до надгробния камък на жена си от розов гранит, облечен с измачкани бели памучни шорти, жълта риза с къс ръкав с петна от храна и кафе и развързани маратонки.

Набих спирачки до него, а Бо небрежно ми помаха с ръка. В другата си ръка държеше служебния глок и потупваше с него по бедрото си, като ме гледаше с крива усмивка. Не се беше бръснал от дни насам, а ципът на шортите му не беше закопчан. Беше потънал дълбоко във фалшивото усещане за кристална яснота, което идва с тежкото пиянство.