Читать «Черните птици» онлайн - страница 39

Не се предполагаше да го знам, но въпреки това бях научил — последната му мисия беше от така наречените „черни операции“. Представляваше парашутен скок от голяма височина с ниско отваряне, от военен самолет С-130 във въздушно пространство на съюзнически сили. Заедно със своя екип беше падал свободно в продължение на девет хиляди метра в безлунната нощ — пет тъмни безшумни силуета, които връхлитат като грабливи птици от звездите, без да оставят никаква следа от присъствието си освен мекия син блясък на висотометрите на китките си, прекосяват противниковата граница над една планинска верига и отварят парашутите си едва на триста метра височина над последната твърда земя, на която четирима от тях някога щяха да стъпят. Джони беше единственият, който беше успял да се измъкне — девет седмици по-късно, с неизлечимо накуцване и необяснима склонност да получава пристъпи на гадене, когато види червено цвекло.

Самият аз приех най-доброто предложение за стипендия, което получих — от Тексаския университет, където контузих и двете си колена в мача срещу Канзаския университет още на втората година и нямах друг избор, освен да започна наистина да следвам. Джони в крайна сметка завърши право в университета „Бейлър“ и отвори кантора в Бърнсвил, столицата на окръга. След това се ожени за една руса бивша мажоретка, която се казваше Алиша Медър, и се установи да практикува право и да гледа как се угояват кравите му в малката ферма, която купи на изплащане след първото голямо извънсъдебно споразумение, спечелено от него. Медалите му продължаваха да събират прах на стената в кабинета заедно със сертификатите от Търговската камара и Ротарианския клуб и снимката на отбора от сезона, в който станахме шампиони: бяхме застанали рамо до рамо на светлината на слънцето, която изглеждаше някак си историческа и приглушена върху старата фотография. Колкото до самия Джони, на тази снимка той приличаше на опасен, но спретнат контрабандист на ром от времето на Сухия режим или на млад ирландски поет с трагична съдба. Косата му с тухленочервен цвят беше небрежно отметната настрани, а лицето му беше обърнато към мен с лека усмивка, все едно току-що му бях казал някаква тъпа шега.

— Здрасти, Джим — каза Алиша от другата страна на линията.

Аз ѝ разказах какво съм намислил.

— Какво ще готвиш? — попита тя.

— Специалитета.

— С онзи идиотски сос?

— Това е единственият сос, който мога да приготвям.

— Добре, съгласни сме. Сигурна съм, че Джони ще иска да разбере всичко за твоя горещ случай.

Чух гласа на Джони, който се обади отнякъде:

— Питай го какво става. Има ли вече заподозрени?

— Кажи му, че когато хвана лошите, ще им дам неговия номер — отговорих аз. — Ако се окажат достатъчно богати, за да си позволят адвокат от неговия калибър.

Затворих телефона и отпих от бирата си, като се замислих за думите на Алиша. Начинът, по който беше описала този случай, отекваше по някакъв странен начин в съзнанието ми. Въпреки че монетата ми се беше сторила топла, самият случай изобщо не беше такъв. Усещах го хладен, като въздуха в мавзолей или влажния застоял ветрец над някое блато през нощта.