Читать «Черните птици» онлайн - страница 38

— Да, знам, по онова време винаги е имало щастлив край. Точно това ми харесва в старите филми. Какво става?

— Трябва ми твоят съпруг.

— Трябва ти моят съпруг? Джим, аз нямам друг. И на мен ми трябва. Откъде ще си намеря втори на моята възраст?

— Този уикенд ще ви направя Специалитета — предложих аз.

Имах предвид котлети от сьомга на грил със сос от каперси и стафиди — една от трите сериозни рецепти, които Рейчъл ме беше научила да приготвям още преди години, като следваше убеждението си, че един мъж трябва да е в състояние да сложи на масата поне толкова на брой истински ястия, ако се наложи.

— Ако времето е хубаво, ще го приготвя на открития грил на двора, а иначе ще го изпека в кухнята — добавих аз.

Тя замълча и аз разбрах, че съм я спечелил.

— Добре — каза Аби. — Но искам да ми го върнеш в добро състояние.

— Не се тревожи — отговорих аз. — Искам да се възползвам само от мозъка му.

— От кое? — учуди се тя.

* * *

Започвах да набирам някаква инерция. Отново погледнах към лавицата над камината, този път в другия край, където на тухлите беше подпряна карикатурата с акварелни бои, която Джейна беше поръчала за рождения ми ден преди няколко години: два тигъра с футболни фланелки с номера 39 и 22, които се нахвърлят един срещу друг. Това бяха номерата, с които Джони Трамел и аз играехме в годината, в която гимназиалният отбор спечели шампионата на щата.

— Изръмжи нещо, скъпи — беше казала тя, когато ми я подари. — А аз ще ти покажа какво правят истинските тигрици, когато се стъмни.

Бях я донесъл тук от работилницата си още миналата седмица, като се надявах да вдъхне малко живот на къщата, но вместо това тя ми върна единствено спомена за миризмата в съблекалните на игрището в гимназията „Браг“ — при това толкова живо, че обиколих цялата къща в търсене на забравена консерва с котешка храна или някакви дрехи, които съм забравил да изпера.

Реших да проведа още един разговор по телефона, преди да изляза за срещата с Джонас — този път с Джони в Бърнсвил, в западния край на окръга, за да проверя дали двамата с Алиша също няма да се навият да дойдат за Специалитета. Не че има нужда от нещо специално, когато ще идва Джони — той никога не се беше славил с умението си да отказва нещо, което му е поднесено в чиния. Все още беше лесно да се готви за него, защото през последните години винаги ми се струваше, че е твърде зает с мислите си, за да забележи какво изобщо яде. Предполагах, че това е един от рисковете на адвокатската професия. Някои от хората, които представляваше в съда, бяха в състояние да развалят апетита на всекиго.

През пролетта, в която завършихме гимназия, той хвърли половин дузина предложения за стипендии в различни университети в кошчето за боклук и се зае да посещава наборните бюра на въоръжените сили. В крайна сметка се записа в специалните части „Делта форс“ и спечели два медала „Пурпурно сърце“ и една „Сребърна звезда“ за подвизите си на места, където хилядолетната омраза тече в самите недра на Земята като подземна река — места с имена, които заедно с точното естество на самите си подвизи щеше да отнесе със себе си в гроба.