Читать «Черните птици» онлайн - страница 36

— Това не е горелка, а оксижен — казах аз.

— Добре де, оксижен — каза тя. — Ако от това ти става по-леко.

Когато човек живее във ферма или в ранчо, второто правило (първото е никога да не вярваш на прогнозата за времето) гласи, че всичко рано или късно се чупи. А това означава, че за да има някаква полза от мен в „Летящото С“, още като дете трябваше да се науча да заварявам най-основни неща. И досега държах ацетиленова горелка и един стар оксижен марка „Линкълн“ в работилницата в задния двор, където понякога правех разни неща от метал — триножници, подпори за врати и тежести за писма, а веднъж дори два свещника, които под определен ъгъл приличаха на планинската верига Гранд Тетън.

Беше просто хоби, но ми помагаше да не мисля. Джейна ги харесваше и ги използваше за поставки за книги вместо скулптури в градината или просто за украса.

— Душата и ръцете ти разбират формата и масата по-добре от теб самия — казваше ми тя с леко чудатата си усмивка.

Представих си кабинета на Ел Ей и бюфета от дъбово дърво, точно под капандурата на тавана, където държеше подвързаните с кожа томове на Т. С. Елиът, оставени в наследство от Бабинка, които подпираше с други книги от двете страни. Моите грубовати поставки нямаше да изглеждат лошо върху този бюфет.

— Съгласен — казах аз. — Но искаш ли да ми пуснеш още няколко термина от психологията, просто за да съм сигурен, че не се прецаквам?

Ел Ей изсумтя.

— Ще видя какво мога да направя за твоята убита психоложка, Шерлок. Но междувременно искам да ми изпратиш по електронната поща всичко, с което разполагате. Така ще имам възможност да го прегледам, преди да дойда лично.

След като се сбогувахме, пуснах телефона в джоба на ризата си. Чувствах се точно като онзи тип, който сключил сделка и се сдобил с остров Манхатън срещу една торба мъниста.

Все така доволен от себе си, си взех кутия бира „Дос Екис“ от хладилника. Притесняваше ме усещането, че съм пропуснал нещо. Не можах да се сетя какво, затова седнах да помисля още малко за Дебора Голд. Питах се дали се е чувствала на сигурно място в този свят. Теорията ми беше, че по този начин могат да се чувстват само хората, които определено имат добро сърце — или точно обратното. Човек или очаква от Вселената да спазва златното правило в отношенията си с хората, защото самият човек ще постъпва така, ако е на нейно място — или е толкова лош, че изобщо не се замисля за Вселената, защото не вярва в последствията от действията си и смята, че и на съдбата не може да се разчита повече, отколкото на него самия. От друга страна, хората по средата — а аз в най-добрия случай можех да се смятам за един от тях — очевидно бяха обречени на живот, изпълнен с тревога и съмнения.

И все пак ми се струваше, че в начина, по който доктор Голд беше напуснала света на смъртните, имаше и някакво допълнително измерение. Беше като някакъв сценарий, превъртян напред през кървавите столетия от така иронично наречените Свети земи, все едно дългата ръка на Цезар се беше протегнала през времето, за да въздаде възмездие за някаква неизвестна измяна…