Читать «Черните птици» онлайн - страница 29

— Ще ми покажеш ли твоята стая?

Когато отворих вратата на стаята си и светнах лампата, Кат се огледа.

— Не си толкова разхвърлян за момче, Бискит, и си имаш собствена баня! Еха!

Тя се приближи да разгледа отблизо фотографията в рамка на шкафчето ми, която стоеше до нащърбената червена чаша за кафе, пълна с изхабени моливи и изсъхнали химикалки.

— По средата сигурно е Лий Ан — предположи тя. — А кои са другите две?

— Баба ми и доктор Кеплер.

— Коя е доктор Кеплер?

— Беше преподавателка от университета, семейна приятелка — обясних аз. — Нямаше си собствено семейство, така че, общо взето, ни осинови.

— А какво е станало с нейното семейство?

— Родителите и сестрите ѝ са загинали в концентрационен лагер в Полша — отговорих аз. — А сега и тя е мъртва.

Останах загледан в нея, в плен на познатата мрачна енергия, която сякаш притискаше кожата ми с неспирното си топло, едва доловимо присъствие, и се зачудих защо не можех да престана да казвам неща, от които изглеждах още по-глупав, отколкото бях в действителност.

Кат се взря мълчаливо в снимката и нещо в очите ѝ се промени. После тежко преглътна и докосна фотографията с върховете на пръстите си.

— Алеха ха-шалом — каза тихо тя. — Барух даян емет.

Канех се да я попитам какво означава това, но тя отново ме дръпна към себе си, за да ме целуне. Дишаше по-учестено. След това отстъпи крачка назад, погледна ме, без да каже нищо, отиде до вратата, затвори я и спусна резето.

* * *

Поех си дълбоко въздух, отключих входната врата, отворих я и влязох, като се стегнах в очакване на онова, което щях да видя вътре: нищо. Или може би трябваше да кажа всичко — но точно така, както го бях оставил сутринта.

Преди Джейна да вземе момичетата и да се премести в голямата къща от кедрово дърво зад галерията си на една пряка на „Бордър“, никога не си бях давал сметка, че неодушевените предмети могат да умрат, че всичките им атоми изведнъж могат да спрат своя квантов танц и нещо толкова пълно с енергия и цел, колкото е една къща, може за един ден да се превърне в празна черупка, в имитация на живот. Като изящната обвивка, която оставя след себе си цикадата, когато се излюпи.

Не можех да отрека, че най-вече аз носех отговорност за онова, което се беше объркало между Джейна и мен, нито, че разбирах какво искаше да ми каже тя за моята работа. А за нея то беше нещо повече от факта, че брат ѝ беше военен, който беше загинал в пустинята, а чичо ѝ беше полицай, който беше убит от двама скинари на улицата в Хюстън. За нея работата ми означаваше атмосферата на мъжка съблекалня, която продължаваше да се разнася около мен като цигарен дим, когато се прибирах вечер от участъка; и пистолетът, който слагах на колана си всяка сутрин — за Джейна той представляваше единствено грозен черен инструмент за убиване; и безкрайното безпокойство, и среднощният звън на телефона.

Тя не искаше да чува други гайди, които да свирят погребалния химн, нито да вижда други униформени гвардейци с бели ръкавици, които да стрелят към небето с халосни патрони, докато някакъв мъж с разноцветни медали и висок чин подава на младите вдовици или вдовци, скрити зад тъмните си очила, поредното сгънато американско знаме. А най-вече не искаше онези четиринайсет грама олово с медна ризница под формата на два деветмилиметрови куршума, които нямаше да се наложи да бъдат извадени от тялото ми, ако работех нещо друго.