Читать «Черните птици» онлайн - страница 27

* * *

Спомних си как отец Джо влизаше в залата за събрания на църквата, след като бе приключил с изповедите. Носеше поредната двайсетлитрова кофа брашно за палачинки в кухнята, където я оставяше на плота, преди Да си запали една малка пура. Беше леденостудена съботна сутрин към края на първата ми година в Тревъртън и двамата с Джонас Макешън стояхме рамо до рамо и обръщахме палачинките, които трябваше да изпратим в лагера за тежко болни деца в Боуи.

— Мислех, че тук не се пуши — обади се Джонас.

— Ти така си мислиш — отговори свещеникът, докато навиваше ръкавите си, а пурата бунтарски стърчеше между зъбите му. — От личните резерви на Фидел.

Той хвана една бъркалка и добави:

— Хайде да нахраним онези гладни езичници.

Двамата с Джонас подновихме разговора си за жени, снежни гъски и малоумни губернатори на щата Тексас. Вече бяхме на път да станем добри приятели. Джонас ме наричаше „обезпартньорен“ и беше твърдо решен да промени това положение. Затова ме запозна с една своя бивша съседка — художничка, която се занимаваше с керамика и се казваше Джейна Стайлс — и предчувствието му се оказа съвършено правилно.

Защото без Джейна никога нямаше да имам история, която да бъде завършена. Все още можех да извикам в съзнанието си онова, което видях и усетих в момента, когато всичко започна за мен: бяхме на концерт на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ в Батън Руж. Беше третата ни среща. Беше полунощ, навсякъде в мрака около нас бяха вдигнати запалки. Фогърти и най-новите музиканти от групата му бяха по средата на един дълъг, сладостен бис на „Who'll Stop the Rain“ а Джейна, потънала в музиката, се притисна в мен, захапа леко меката част на ухото ми и тихо изръмжа.

Когато я загубих, това се случи по причини, които трябваше да разбирам още тогава, но в действителност не разбирам и досега — и този факт обедини силите си с множество други, за да ме кара да се питам как е възможно в познатата ни вселена изобщо да има достатъчно място, за да се събират всички неща, които не разбирам.

Но имаше и неща, които разбирах, и едно от тях беше фактът, че повечето жени, които съм обичал, са обичали Джон Фогърти, и аз го знаех горе-долу от самото начало. Когато ставаше дума за танци, Рейчъл харесваше по-скоро кънтри, но и тя не можеше да се насити на ранните парчета на Фогърти, например кавъра на „Have You Ever Been Lonely?“, който изпълнява заедно с първата си група.

Всъщност точно тази песен се чуваше от радиото на кухненския плот първата вечер, когато бях определен за главен готвач при поредното гостуване на Кат. Това ми даваше право на пълен контрол върху менюто и аз избрах стекове. Беше първият път, когато ми поверяваха толкова много говежди стекове, но аз се справих безупречно — ако се съди по всички комплименти и почти пълната липса на останала храна.