Читать «Черните птици» онлайн - страница 31

— Привет — казах му аз.

Той не показа по никакъв начин, че изобщо ме е чул.

Мисълта за други одушевени същества ме накара да си спомня за единствения телефонен номер в Далас, който знаех наизуст. Грабнах слушалката и го набрах.

— Кабинетът на доктор Лий Ан Роу — каза ЛаКийша.

— Днес пак ли има групова терапия?

— Вие ли сте, лейтенант Бонъм?

Отговорих както винаги:

— Викай ми Джим.

— Добре, господине — отговори тя. — Груповата терапия трябва да свърши всеки момент. Ще ви оставя на изчакване. Приятно слушане.

От слушалката се разнесе бавна инструментална версия на „Satisfaction“ в изпълнение на струнна секция и леки духови инструменти, която ми беше толкова приятна, колкото е възможно.

Докато чаках Ел Ей да вдигне и си мислех за нея — тя както винаги се опитвах да залича спомените, които подчертаваха собствените ми провали, егоизъм и неспособност да предотвратя онова, което ѝ се бе случило, — аз успях да се убедя, че това обаждане беше оправдано, че няма да разбутам гнездото на стършелите от миналото, с които тя да не може да се справи, че вероятно бездруго беше по-силна от мен и със сигурност отдавна нямаше нужда от моята защита. Ако изобщо някога беше имало такова нещо.

А после вдигнах поглед към снимките на стената: Джейна пред каменната камина в „Летящото С“; Бабинка, както наричахме баба ми Мириам Хъникът Викърс, която беше отгледала Ел Ей и мен, след като всички листа на родословното дърво около нея бяха окапали — мъдра и красива жена, понесла много удари, но несломена от този свят, който не я заслужаваше, тъжно вторачена в обектива от доматената леха в градината си; и моите собствени дъщери, Кейси и Джордан, на коне, под лъчите на ноемврийското слънце, което огрява косите им на фона на червените и златните листа.

Но тогава в съзнанието ми започна да си пробива път и образът на Дебора Голд и нейните полузатворени очи, празно вторачени в мен през пелената на ледения дъжд, докато страховито съсипаното ѝ тяло вече изстиваше на път обратно към пръстта.

Музиката в слушалката се смени с песента „Circle of Life“, която плавно ме върна във времето до една вечер с момичетата, скоро след раздялата с майка им, когато тримата си разделихме една кофа пуканки и гледахме анимационен филм с животни, които си говореха помежду си и пееха песнички, а Джордан каза:

— Това е тъпо.

Тя не се оплакваше, а просто разсъждаваше на глас.

— Всъщност щяха да се изядат помежду си.

Сестра ѝ Кейси въздъхна дълбоко.

— Това е метафора, гъска такава.

— Според мен искаш да кажеш басня, Драйф.

Още от малка Кейси беше „повръщало“, както я наричаше Джейна — повръщаше без никакво усилие, като котка, понякога дори без никаква причина. Когато имаше причина, обикновено беше нещо злонамерено — за да избегне домашните си задължения, някой изпит или неприятна социална ситуация — и с повръщането си беше спечелила прякора Драйф. И беше малко чувствителна на тази тема.

— Според мен да го духаш, зубрачка такава — отговори тя и сърдито отметна косата от лицето си.

Музиката изведнъж спря.

— Докладвай — нареди ми Ел Ей по телефона. — Започни с това, че нямаш рецидив.