Читать «Черните птици» онлайн - страница 30

Нейното решение беше директно и просто: да приемем предложението за петдесет и един процента от „Летящото С“, което ни бяха направили Рейчъл и Дъсти, да се преместим да живеем там, за да управляваме фермата, и да ги оставим да заминат и да видят света — както си мечтаеха от петнайсет години насам. Конкретните условия дори нямаха никакво значение, защото за Джейна въпросът къде точно отиваме беше маловажна подробност; важното за нея беше какво оставяме зад гърба си — поредното сгънато американско знаме, което този път щеше да бъде за нея.

Всъщност нищо в Джейна не беше толкова просто. Тя беше завършила счетоводство, но се интересуваше повече от естествени нишки, отколкото от екселски таблици. Беше смъртоносно добра на покер, но безотказно привличаше към себе си децата, които се бяха изгубили в супермаркета. Наричаше се „добра грънчарка“, но в действителност беше сравнително известна и излагаше керамиката си в галерии във всички краища на страната.

Може би точно фактът, че беше творец, я правеше толкова противоречива. Каквото и да беше получила даром от съдбата, тя искаше да го споделя. Един от най-ярките ми спомени за нея беше от една съботна сутрин, когато Кейси, все още с жълтата си пижамка, оцветяваше книжката си, а Джейна стоеше до нея, мълчаливо я гледаше и лицето ѝ беше озарено от неприкрита гордост и щастие. А отвън се сипеше леден дъжд.

Очите ми започнаха да горят, когато вече мъртвата къща някак си успя да умре още малко. Изведнъж ме изпълни чиста, блестяща омраза към ехтящата пустота, която блъскаше по тъпанчетата ми и сякаш изсмукваше кислорода от въздуха.

Пес, личният ми котарак, се приближи тихомълком по коридора. Беше почти напълно черен — единствено над очите му имаше две едва забележими по-светли петна, които му придаваха непрекъснато изненадано изражение. Той спря и ме загледа така, сякаш бях последното нещо на земята, което беше очаквал да види точно на това място. Когато се изнесе с момичетата, Джейна взе и котарака, защото си мислеше, че е по-привързан към тях, отколкото към мен, но той избяга още първия ден. Три дни по-късно го намерих на изтривалката, където ближеше лапата си и не ми обръщаше никакво внимание. По някакъв начин беше успял да прекоси почти целия град, за да се прибере, и вероятно по пътя беше използвал поне няколко от резервните си животи.

Като за котка, не беше лош съквартирант — не си остреше ноктите по мебелите, не ме будеше нощем и не маркираше територията си вкъщи, но толкова силно ми напомняше за Джейна и момичетата, че понякога трябваше да полагам сериозни усилия, за да не го намразя заради това. От друга страна, точно в този момент бях доволен, че с мен ще има и друго одушевено същество.