Читать «Черните птици» онлайн - страница 26
Том Райт
— При нас също ги има — каза Кат. — Поне си мисля, че са същите. Но никога не съм ги виждала толкова отблизо. Много са красиви.
— Чувал съм, че според някои от индианските племена те викали хората, когато времето им на този свят изтичало. „Стига ти толкова, хайде да те водя във Вечните ловни полета“, нещо такова.
— Тогава по-добре да не ги слушаме.
Кат свиреше на класическа китара и понякога я носеше, когато излизахме на езда. Съчиняваше песни за нещата, които са ѝ направили впечатление по пътя — например една, която се казваше „Какъв цвят е времето?“ и в нея се пееше за зелените хълмове около нас и колко отдавна са там, като чакат ли, чакат да дойдат и другите цветове.
Друг път ми разказа как като малка е имала бавачка от Гуадалахара, която се казвала Естрела, и на перфектен испански ме попита откъде знам езика.
— Научих испански, защото се въртях покрай общите работници. Много от тях са от Мексико — обясних аз. — Защо питаш?
— Чувала съм как си говорите с тях — отговори тя. — Езикът е прекрасен. Този свят е прекрасен.
И тя имаше право.
Погледнах към полята и долините, като си мислех колко красиво е всичко на този свят и се питах защо досега не съм го виждал по този начин.
Тя се зае да настройва китарата си, после изсвири няколко акорда, докато се нагласи.
— Тази песен сигурно има хиляда варианта — каза тя. — Да видим дали си я чувал така. Естрела понякога ми я пееше, за да заспя.
Тя остави китарата си на тревата и каза:
— Мислиш ли, че Бог ни е създал?
— Че Бог ни е създал? — повторих аз. — Не знам. Може би само хубавите неща.
— Мразиш ли чернокожите? Или бедните? Или някой друг?
— Не, защо?
— Преди си мислех, че би трябвало да мразя богатите бели хора тук. Мислех си, че има някаква конспирация или нещо подобно и всички участват в нея. Все едно тук са добрите, а там са лошите и лошите се познават по бялата кожа и големите остри зъби.
— Ти вече познаваш много хора тук — казах аз. — Какво мислиш сега?
Тя отметна косата си от лицето.
— Не знам — отговори тя. — Мога само да ти кажа, че все още не съм срещнала нито един лош човек.
* * *
А сега Макс попита:
— Тогава ли яздихте заедно за последен път?
Отначало не можах да му отговоря.
— Джим, тук ли си още?
— Да, тук съм.
— Не беше ли тогава последният път, когато яздихте заедно с Кат?
Помълчах още малко и накрая прошепнах:
— Знаеш, че е така.
— И продължаваш да твърдиш, че всичко това е било тогава, а сега е друго?
5
Имах среща с Джонас, но първо реших да се отбия в къщата с три спални на „Ланшър“, която преди наричах свой дом. Сега само спях там, а пустотата ме пронизваше като ледена шушулка в сърцето. По пътя си помислих, че може би имам нужда от доза захар и кофеин, така че спрях да си взема капучино от „Старбъкс“, но уви, неочаквано стиснах зъби и яростно го запратих срещу табелата на агенцията за недвижими имоти „Арк ЛаТекс“, докато прекосявах двора на път за входната врата. Точно такива изпълнения демонстрираха на съседите колко съм устойчив психически. За да се самонакажа, смирено отидох да прибера картонената чаша, като по някаква неизвестна за мен причина си спомних за отец Джо — Хосе Карбахал, пастора от църквата „Свещено сърце“ в центъра на града, който вече не беше между живите, но продължаваше да грее ярко в спомените ми.
