Читать «Черните птици» онлайн - страница 25

— Тук е красиво — отговори Кат. — Особено нощем. Никога не съм виждала толкова много звезди. В сравнение с града тук се чувствам толкова спокойна и сигурна…

* * *

Докато се опитвах да преразкажа тази част от разговора на Макс, гърлото ми се сви. Той помълча малко и заяви:

— Знаеш ли, Джим, имаш си работа с доста завързани проблеми с изоставянето и смъртта. Дали това не е обяснението за всичко останало?

— Звучи ми като нещо, което би казала Ел Ей.

— Ммм — каза Макс. — Извадихме късмет с нея.

Макс имаше право. Именно тя ме беше накарала да отида при него, след като установи депресията ми преди няколко години, и двамата сформираха страхотен отбор, като ме обградиха от двете страни, преди да измисля как да им избягам. Макс веднага ми допадна и аз му имах доверие, защото беше интелигентен, очевидно изобщо не се страхуваше от моя проблем, какъвто и да беше той, и никак не се впечатляваше от страданията ми. Все пак първото нещо, което ми каза, след като се запознахме, беше:

— Е, Джим, какво е усещането да се изпикаеш на собствения си гроб?

А сега Макс заяви:

— Явно Кат и твоите роднини са се харесали от пръв поглед.

— Това беше тогава, а после…

— Нищо, разкажи ми пак — каза той. — Какво стана после?

* * *

Двамата с Кат започнахме да се виждаме всеки ден след големия мач и аз с гордост я представих на Джони, на Даз, който щеше да умре от завист, и, общо взето, на всички останали хора, които познавах. Беше циганско лято и ние яздехме до най-далечните краища на фермата покрай едрите крави от породите брангъс и шароле, които пасяха по ливадите, и кобилите за разплод, които се грееха на слънцето и ни гледаха с търпеливите си очи, под вятърните мелници, които скърцаха като врати на килери в безкрайното си въртене, под дърветата, високи и притихнали като катедрали, и през пасищата, където вятърът люлееше тревата на вълни и те се гонеха, настигаха се и се кръстосваха, докато не се разбиеха в хълмовете.

В един златист съботен следобед оставихме конете да пасат и се отпуснахме по гръб под старите върби до Далечното езеро, където опулените риби с тихи плясъци отмъкваха насекомите от повърхността на водата. В най-далечните висини на небето се трупаха облаци с цвят на бледа праскова и слонова кост, а вълнистите синьозелени поля се простираха до безкрай в дългия следобед. От тополите на отсрещния бряг над водата се носеше безутешният вик на гургулица, а лястовиците се гмуркаха, обръщаха и стрелкаха обратно нагоре в прохладния въздух.

Кат лежеше със затворени очи. Мълча дълго, накрая въздъхна и се обърна към мен.

— Тук е много приятно. Колко далече сме от къщата?

— На около шест километра.

— Еха. Всичко ли е на фермата?

— Всичко, което се вижда от тук. Малко над девет хиляди акра.

— Сигурно има много работа.

— Понякога.

Тя посочи към заоблените кафяви гнезда сред сухите стъбла на папура, които ограждаха плиткия бряг на езерото, и попита:

— Какви са тези гнезда? Не са ли на онези черните птици?

— Да, на черните птици — отговорих аз. — Всъщност са косове. Някои ги наричат „войничета“ заради ивичките на крилата, които приличат на пагони.