Читать «Черните птици» онлайн - страница 24

Двамата с Мариел бяхме добри приятели. Тя ми се доверяваше да я оседлавам и да се грижа за нея, а аз почти никога не забравях да ѝ донеса някакво лакомство. Тя помръдна едното си ухо и погледна към хартиения плик в ръцете ми.

Дъсти ми хвърли един поглед, преди да се върне към работата си.

— Какво става, шефе?

— Нищо. Доведох гости.

— Така ли?

Той пъхна чесалото под чуканчето на лявата си ръка, прибра кърпата и се промуши под врата на Мариел, за да провери дясното ѝ око, което беше започнало да гурелясва.

— Едно момиче, с което се запознах — обясних аз. — Казва се Кат. От Бостън. Поканих я на вечеря.

— Звучи добре — каза той.

Дъсти избърса крайчеца на окото на кобилата и тя недоволно тръсна глава.

— Надявам се, че в Бостън обичат хамбургери, защото пушената треска май свърши.

— Аз ще приготвя вечерята — казах аз.

Протегнах ръка към Мариел, за да ѝ дам няколко обелки от моркови, и тя деликатно ги пое с меките си устни.

— Не вярвам това да те спаси от миенето на чиниите — отбеляза Дъсти.

— Знам. Няма проблеми.

— Тогава няма да ти се бъркам, младежо — каза той и ми подхвърли чесалото и кърпата. — Прибери ги, докато я закарам в конюшнята и сипя овес, а после ще се качим да ме запознаеш с твоята приятелка.

— Става — отговорих аз и му подадох хартиения плик.

— О, да, скъпа моя, да! — повтаряше баба Естер на Кат, когато влязохме при тях. — Бостън беше една нова вселена за мен — с този леден вятър, но и с тази история, която просто извира отвсякъде, и с тези прекрасни музеи, и луната, която изгрява направо от океана. И сега го виждам пред очите си, сякаш беше вчера!

Леля Рейчъл режеше домати и лук на кухненския плот, слушаше разговора и се подсмихваше с леко лукавата си усмивка. Двамата с Дъсти свалихме ботушите си в антрето. После аз си измих ръцете на мивката до нея и разкъсах двете опаковки полуготови хамбургери, които ми беше извадила. Дъсти си беше налял чаша кафе. Взе го и заобиколи плота, за да отиде във всекидневната.

Чух го да казва:

— Значи ти си госпожицата от Бостън.

— Да, господине — отговори Кат, като се изправи да му стисне ръката. — Казвам се Кат Дрейфъс.

— Наричай ме Дъсти — каза той. — Ядеш ли хамбургери?

— Докато мигнеш, и вече ги няма — отговори тя.

— Госпожица Дрейфъс е предприела пътуване по съвест — намеси се баба Естер, като отпиваше от чая си. — Помага на чернокожите и на другите бедни хора.

Нещо ме накара да потреперя, докато подправях каймата със сол, пипер и накълцания лук. Когато ми мина, излязох на верандата по чорапи, за да запаля скарата.

Навън беше хладно, а слънцето се беше спуснало ниско и червенееше зад дъбовете. Някъде зад къщата тъжно се обаждаше бухал. Напълних скарата с въглища, напоих ги с газ за горене и се заех да ровя за кибрит. Когато огънят беше готов, се върнах обратно в къщата, където Рейчъл беше подредила съставките за хамбургерите в отделни чинии на кухненския плот.

— Как се чувстваш толкова далече от дома, Кат? — попита тя.