Читать «Черните птици» онлайн - страница 19

Представих си белите лица, пръснати в този черен квартал като монети в тъмно езеро, и подхвърлих:

— Тази вечер ще си правим барбекю. Защо не дойдете на гости?

Ал поклати глава.

— Опасявам се, че имам много канцеларска работа. Освен това имам и уговорка за осем вечерта.

— Благодаря много, но май ще пропусна — каза Рони.

Акцентът му не беше от Бостън, а отнякъде на запад.

По устните му заигра усмивка и той ме огледа от глава до пети по начин, от който ми стана ясно, че двамата с Кат не бяха заедно.

Кат ме гледаше и мислеше, а очите ѝ с цвета на морето излъчваха изкусителна топлина, предназначена само за мен.

— Ще бъдем само аз и семейството ми — добавих аз. — Ще си направим барбекю на конюшните.

Мястото, където живеех, си имаше име — „Летящото С“ — и беше по-скоро ранчо, но ние го наричахме ферма, защото отглеждахме всякакви посеви, но основната ни цел развъждането на състезателни коне.

— Конюшни! — възкликна Кат. — Значи за това са обелките, за конете! Хайде, Ал, какво ще кажеш?

Ал погледна първо към Кат, а после към мен, докато обмисляше отговора си. Най-сетне кимна.

— Вечерната проверка е в дванайсет — каза той.

Старият ми форд пикап в червено и мръснобяло беше паркиран до бордюра точно пред „Тигана“. Антената беше малко накриво, а задната броня беше ръждясала на няколко места.

Отидох до вратата от другата страна, ритнах я с петата на ботуша си и я отворих, за да се качи Кат. После се пъхнах зад волана и запалих двигателя. И се понесохме с дрънчене по „Лоун Оук“ на север, към фермата и моето семейство.

* * *

Обратно в настоящето, вдигнах яката си, за да се предпазя от дъжда, и сякаш усетих отново неизличимия букет от миризми на стария форд след толкова много години: бензин и изгорели газове. Опитах се да си представя доктор Голд като част от семейство или нечия съпруга, но не успях. Знаех, че е била омъжена. Според последната информация, с която разполагах за нея, мъжът ѝ беше собственик на местна компютърна компания, която се казваше „КуикКом“. След няколко секунди се сетих и името му: Анди Джеймисън.

Дъждът сякаш ставаше все по-студен, а тялото изглеждаше още по-окаяно от преди, така че започнах да се чудя дали това няма да създаде допълнителни затруднения при аутопсията.

Отново си спомних за срещата за обяд с Дани Райдаут в „Окшън Барн“, но продължавах да нямам никакъв апетит, така че му се обадих, за да го отложим за друг път.

— Да го пишем дъждовен — предложих аз.

— Това явно беше онова нещо, което по-учените сред нас наричат „остроумие“ — отговори той.

— Не, беше закачка — уточних аз.

Дани не беше съгласен с мен.

— Беше си желание за някаква оригиналност.

Прекъснах връзката и обиколих наоколо, като проверявах какво пише на табелките на униформените полицаи, които не познавах по лице, докато не открих „Харди, Джейсън Л.“. Попитах го какво е видял, когато е пристигнал на местопрестъплението.

Той хвърли поглед към тялото. Изглеждаше съсредоточен, но не и надут. Изчака да си подреди мислите и едва тогава отговори: