Читать «Черните птици» онлайн - страница 21

Монси тръгна с мен.

— За пръв път те виждам да правиш такова нещо.

— Какво нещо?

— Да изпратиш хлапе в униформа на първата среща със съпруга.

— Може би не е обикновено хлапе в униформа — казах аз, но не внимавах в разговора.

Питах се как точно разпъването на кръст води до смърт и колко време минава, преди жертвата да умре.

— Значи ще работиш лично по този случай, шефе?

— Така си мисля — отговорих, докато слизахме по пътя, по който беше минал Харди. — Не искам да поема риска да се отдам на леност.

Отново си спомних за тренер Бъб, който никога не се тормозеше от колебания или съмнения, и се запитах какво щеше да ме посъветва, ако беше тук. После си спомних и за моя приятел Джонас Макешън, който беше учител по история, но поне това имаше съвсем рационално обяснение. Последната книга, която беше написал, се казваше „Кръвен дълг: варварството през вековете“. Смятах да го открия, за да ми даде една безплатна консултация.

4

Между всички срещи, пропуснати обаждания, наваксването с графика на дежурствата и докладите, изготвянето на досие за убийството на Голд и непрестанните усилия да не мисля колко ми се иска да се прибера, до края на следобеда съвсем успях да забравя за Джонас.

И по някаква причина — може би от желание да се почувствам полезен, а може би просто защото исках малко чист въздух — не се отказах от първоначалното си решение да водя разследването на случая „Голд“. Хвърлих едно око на дъската с имената на полицаите и се спрях на Монси и Дани Райдаут, за да ми помагат с разпитите.

Една от причините да избера Монси беше нейната свръхестествена способност да кара хората да се чувстват така, сякаш трябва да се оправдават за нещо пред нея. Нямах никаква представа как го прави, но заради това беше сред двамата или трима най-добри разпитващи, които бях срещал през живота си. Дани, от друга страна, имаше големи, невинни, разочаровани от живота очи, които не спираха да притискат лъжците, докато най-сетне не се предадяха окончателно и не му разкриеха цялата истина. Между него и Монси имаше някаква необяснима химия, която ги правеше добър екип. Обикновено вършеха работа, но освен това си беше и просто забавно да ги изпращам заедно.

След това се обадих в кабинета на Макс Карас, за да си запазя час за консултация по-късно през седмицата. Бях готов да взема първия свободен.

Благодарение на времето, което бях прекарал в чакалнята му в разговори със секретарката му Андреа, вече знаех всичко за децата ѝ, семейните ѝ проблеми и неспирната ѝ борба с напълняването, така че си бяхме приятели. И тя изобщо не се поколеба да ми сподели, че един от пациентите му току-що е отменил часа си, така че Макс всъщност не е зает, а играе покер по интернет.

— Колко време има?

— Около половин час. Искаш ли да те свържа?

Когато Макс вдигна, аз му казах:

— Нека да ти платя цял час, Макс. По-късно ще искам да си поговорим за един случай, но точно в момента всяка твоя минута ми е ценна.