Читать «Черните птици» онлайн - страница 18

Момичето носеше златна гривничка, на която с орнаменти на цветя беше изписано името ѝ: Катрин. Беше облечена с широк панталон в цвят каки и още по-широк бял памучен пуловер, с които приличаше на малко момиченце, принудено да доизносва дрехите на по-големия си брат. Но изобщо не приличаше на малко момиченце с ясните си бездънни морскозелени очи, лъскавата черна коса и устните, с които сякаш всеки момент щеше да ми изпрати въздушна целувка.

— Не чух добре коментатора — продължи тя, — но ми се стори, че те нарече Джей Бонъм.

Момичето говореше с необичаен акцент, все едно беше героиня от някакъв филм за далечни страни и непознати светове.

— Казвам се Джеймс, но всички ми викат Бискит — обясних аз. — Откъде си?

— От Бостън.

— Съжалявам, че не съм те видял снощи.

— Ти си имаше друга работа — каза ми тя. — Ела да седнеш при нас.

Отидохме до нейната маса и тя ме представи на Рони Гедъс, бледо слабовато момче на нашата възраст с къдрава руса коса, което почти не говореше, и на отец Бийн — червенокос, на трийсет и няколко, с джинси и бяла риза с къси ръкави, който ми заприлича на тенисист. А може би в Бостън не играеха тенис, а скуош или нещо подобно.

— Отец Бийн е нашият ръководител — каза Кат. — Той е от Ордена на йезуитите.

Мъжът изглеждаше жизнерадостен и ведър. Усетих, че дълбоко в себе си е самоуверен и притежава някаква особена контролирана твърдост. Очите му бяха интелигентни и не пропускаха нищо. Помислих си същото, което винаги си мисля, когато видя католически свещеник: как е възможно работата им да е по-важна за тях, отколкото сексът? Това сигурно говори нещо за състоянието на общата ми култура към онзи момент.

Мъжът протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Бискит. Снощи направи невероятни спринтове.

— Благодаря, отче.

— Наричай ме Ал.

Поговорихме си за футбол и квалификациите, докато не дойде сервитьорката с бележника за поръчки и един хартиен плик, пълен с изрезки от моркови и обелки от ябълки — специалитетите на деня в „Тигана“ всяка събота бяха говеждо задушено и ябълков пай. Тя взе поръчката ми за една кока-кола, пъхна молива зад ухото си и се върна зад бара. Кат се взря в хартиения плик.

— Имаш ли шансове за спортна стипендия? — попита ме Ал и отпи от чашата си.

— Да, сър. Вече идваха няколко скаути от различни отбори.

— В кой колеж отиваш? — попита ме Кат.

— Най-вероятно във „Форт Уърт“. А ти?

— Аз вече се записах, в „Уелсли“. Но ще започна от следващата година, защото тази година ще се занимавам с това.

— Какво е „това“?

— „Виста“ — намеси се Рони и изгледа Кат с някакво по-специално изражение.

— Благотворителна организация — обясни Кат. — Записваме бедни и чернокожи деца на училище, регистрираме избиратели да гласуват, помагаме им да си намерят по-добра работа и други такива.

— Къде сте настанени?

— В „Зайън Хоуп“.

„Зайън Хоуп“ беше малка петдесятна църква, посещавана предимно от чернокожи, която се намираше в края на Елъм Роуд. Пасторът беше лежал в затвора и се казваше Джордж Уошингтън Хукс, а когато прозорците бяха отворени и той беше обзет от вдъхновение, проповедите му се чуваха поне на половин километър от там.