Читать «Часовникаря» онлайн - страница 67

Дънкан бе идвал вече няколко пъти. Експозицията го привличаше както порнографските представления привличаха Винсънт. Обикновено замислен и равнодушен, убиецът грейваше от вълнение, когато застанеше пред тези експонати. Винсънт се радваше, че приятелят му все пак изпитва удоволствие от нещо.

Дънкан гледаше някакви стари грънци, означени като „тамянови часовници“. Винсънт се приближи.

— Какво откри? — попита убиецът, без да го погледне.

Виждаше отражението на Винсънт в стъклото на витрината. Такъв си беше, винаги гледаше навсякъде, винаги виждаше всичко.

— През цялото време беше сама в ателието. Никой не се появи. Преди около половин час отиде в магазинчето на „Бродуей“ и там се срещна със снабдителя. Излязоха. Обадих се и попитах за нея…

— От…

— Автомат, разбира се.

Старателен…

— Казаха ми, че отишла на кафе. Щяла да се прибере след около час, но нямало да е в магазина. Значи вероятно ще е в ателието.

Дънкан кимна:

— Добре.

— Ами ти какво откри?

— Кеят беше ограден, но нямаше никой. Полицейските катери още обикалят Хъдсън, значи вероятно не са открили трупа. На „Седар“ всичко е наред, но доста сериозно са се заели с разследването. Имаше много ченгета. Двама командваха парада. Шефката е доста красива.

— Жена ли, сериозно?

Гладния Винсънт наостри уши. Никога не му беше хрумвало да си гука с полицайка. Идеята изведнъж му хареса.

Много.

— Млада е, около трийсетте. Червенокоса. Обичаш ли червенокоси?

Винсънт никога нямаше да забрави червената коса на Сали Ан, как се беше разпиляла по мръсното, смърдящо одеяло, когато той я притисна с тялото си.

Гладът му се възбуди. Потекоха му лиги. Винсънт бързо налапа едно шоколадче. Почуди се какво цели Дънкан с тези приказки за червената коса и хубавата полицайка, но убиецът не каза нищо повече. Пристъпи към друг шкаф, в който бяха изложени стари часовници с махало.

— Знаеш ли на какво дължим точното измерване на времето?

Нова лекция, помисли си Умния Винсънт, който бе изместил Гладния Винсънт, заситен временно от шоколадчето.

— Не.

— На влаковете. Когато животът на хората бил ограничен само в едно населено място, всеки измервал деня, както си реши. Шест часа в Лондон можело да отговаря на шест и осемнайсет в Оксфорд. Какво значение имат няколко минути? Ако отиваш в Оксфорд на кон, какво толкова, ако времето малко се измести? При железницата обаче, ако влакът не тръгне в точно определен час от една гара, няма да пристигне навреме на друга и резултатът може да е неприятен.

— Да, логично.

Дънкан се отдалечи от витрината. Винсънт се надяваше, че ще тръгнат още сега, ще отидат в ателието и ще хванат Джоан, но Дънкан се приближи към друг шкаф с дебели стъкла. Беше ограден с велурено въже. До витрината стоеше едър пазач.

Дънкан се вгледа в единствения експонат зад стъклото — кутия от злато и сребро с квадратна лицева страна със страни около шейсет сантиметра и дебелина около двайсет. Отпред имаше десетина циферблата, щамповани със сфери, които напомняха планети, звезди и комети. Имаше също странни букви и символи, вероятно астрологични. Самата кутия също бе покрита с релефи и скъпоценни камъни.