Читать «Часовникаря» онлайн - страница 66

— Съжалявам — измърмори дебелият детектив.

— Ако съм помогнала за залавянето на този човек, значи си струва.

Селито извади мобилния си телефон.

— Ще извикам патрулна кола да те закара. Ще стигнеш до летището за половин час. Със светлини и сирена.

— Чудесно. Така ще хвана полета.

Без да отмества поглед от таблицата с уликите, Райм измърмори:

— Имам едно предложение.

Селито и Данс го погледнаха изненадано.

Той се обърна към калифорнийската полицайка:

— Какво ще кажеш да прекараш една нощ на наши разноски в прекрасния празничен Ню Йорк?

Тя вдигна вежди.

Сакс също.

Криминалистът добави:

— Ще те помоля да останеш още един ден.

Селито се изсмя:

— Линк, не мога да повярвам. Винаги си твърдял, че свидетелите са безполезни. Да не си променяш методите?

Райм се намръщи:

— Не, Лон. Противник съм на начина, по който хората се отнасят към свидетелите — предчувствия, интуиция и такива глупости. Това е по-зле от индуктивното мислене… Напълно безсмислено. Кейтрин обаче използва методи, основаващи се на последователни и наблюдаеми реакции и прави от тях подлежащи на проверка изводи. Е, не е като пръстовите отпечатъци или изследванията на кръвта за наркотици, но пак е… — замълча, търсейки подходящите думи — … полезна.

Том се засмя:

— Това е най-големият комплимент, който можеш да получиш. „Полезна“.

— Няма нужда да тълкуваш думите ми, Том — сопна се Райм. Обърна се към Данс. — Е? Какво ще кажеш?

Кейтрин се загледа към дъската в другия край на стаята и Райм забеляза, че не чете коментарите за уликите, а се взира в снимките. Най-вече в снимката на Тери Адамс, втренчен към небето с безжизнени очи.

— Оставам.

* * *

Винсънт бавно изкачи стълбите на музея „Метрополитан“ на Пето авеню; когато стигна до края, вече се задъхваше. Ръцете му бяха много яки — полезно качество при „гукането“ с жените — но нямаше никаква издръжливост.

След като се отби покрай цветарското ателие, бе отишъл да обядва (винаги по три яденета на ден — това беше правилото му) и после дойде тук с метрото. Сега командваше Умния Винсънт, който най-рядко вземаше думата. Изкушението бе огромно, но последствията, ако разочарова приятеля си, щяха да са още по-сериозни. Освен това не смяташе, че е разумно да ядосва човек, чийто основен съвет за справяне в трудни ситуации е „прережѝ очите“.

Купи си билет и влезе в музея. Забеляза една жена, която приличаше на сестра му. Беше ѝ писал миналата седмица, за да я покани да дойде в Ню Йорк, но още нямаше отговор. Искаше да ѝ покаже забележителностите. Дали обаче щеше да има възможност, докато с Дънкан работеха? Все пак се надяваше, че ще му гостува скоро. Винсънт бе убеден, че по-честото общуване с нея ще промени живота му. Щеше да му даде стабилност, която да намали глада, или поне така се надяваше. Нямаше толкова често да изпитва нужда от гукане.

„Всъщност нямам нищо против малко да променя живота си, доктор Дженкинс. Не мислите ли?“

Сестра му можеше да дойде за Нова година.

Винсънт тръгна из залите на музея. Знаеше къде ще открие Дънкан — в отдела за големи гостуващи експозиции, например „Съкровищата на Нил“ или „Знаменити накити от Британската империя“. Сега в тези зали на първия етаж бяха изложени древногръцки предмети. Експозицията се казваше „Измерване на времето в древността.“