Читать «Часовникаря» онлайн - страница 57

— Няма значение. Ако искаш, да хвърляме монета.

* * *

— Часовникаря вероятно е закупил часовниците от „Халърстейн Таймпийсиз“ — обяви Мел Купър пред Райм и Селито, след като затвори телефона. — В района Флатайрън.

Преди Сакс да го отмъкне, Пуласки бе научил от управителя на фирмата производител на кой дистрибутор са били изпратени часовниците със съответните номера. Началникът на дистрибуторската фирма току-що се беше обадил.

Купър обясни, че дистрибуторът не водел отчет на серийните номера и нямало начин да се разбере дали са били продадени в Ню Йорк, или другаде. Складът им се намирал южно от центъра, в квартал, наречен на едно старо триъгълно здание на Пето авеню и 23-та улица, което приличало на старовремска ютия.

— Проверете склада — нареди Райм.

Купър потърси в Интернет. „Халърстейн“ нямаше собствен уебсайт, но фигурираше в списък на фирми, предлагащи стари часовници. От години бе на този пазар. Собственикът беше някой си Виктор Халърстейн. Провериха го и се установи, че няма досие. Селито се обади и без да се представя, само се осведоми дали складът е отворен. Престори се, че е ходил и преди, и попита дали говори със самия Халърстейн. Човекът от другата страна на линията отговори, че да. Селито му поблагодари и затвори.

— Ще отида да го разпитам — обяви дебелият детектив и навлече палтото си.

Винаги е по-добре да изненадаш свидетеля. Ако го предупредиш по телефона, му даваш възможност да измисли лъжи, независимо дали има нещо да крие.

— Чакай, Лон — спря го Райм.

Детективът го погледна.

— Ами ако не е продал часовника на Часовникаря?

Селито кимна:

— Да, помислих и за това. Какво да правим, ако той е Часовникаря? Не ми изглежда много вероятно. Този престъпник е достатъчно хитър, за да заличава следите си. Все пак имам план. Не се притеснявай.

* * *

Под звуците на ирландски цигулки Кейтрин Данс разсеяно оглеждаше улиците на долен Манхатън през прозореца на таксито. Коледните украси, цветни лампички и фигурки от евтин картон.

Влюбени. Ръка за ръка, ръкавица в ръкавица. Тръгнали да пазаруват. Или пък на почивка.

Замисли се за Бил. Дали щеше да му хареса тук?

Странно какви дреболии си спомня човек. Дори след две години и половина.

„Госпожа Данс, детектив Кейтрин Данс? Обажда се сержант Уилкинс. Калифорнийска пътна полиция.“ — бяха я осведомили.

Защо ще ѝ се обаждат от пътната полиция?

Кейтрин никога не се беше справяла добре в кухнята. Тогава беше започнала да приготвя вечеря за децата, тананикаше си песен на Роберта Флак и се опитваше да разбере как се борави с един уред. Искаше да направи крем супа от грах.

„Имам лоша вест, госпожо Данс. Чувате ли? За съпруга ви.“

С телефонна слушалка в едната ръка и готварска книга в другата, Кейтрин бе застинала неподвижно, втренчена в страницата. Още си спомняше илюстрацията, макар че я беше видяла само тогава. Дори помнеше надписа отдолу: „Плътна, вкусна супа, която можете да забъркате за нула време. И много хранителна.“

Помнеше рецептата наизуст.

Две години и половина не бяха много време; цял живот можеш да скърбиш. Знаеше го, защото наблюдаваше близките на жертвите, чиито убийства разследваше. Знаеше, че преди да преживее загубата, могат да минат години — поне така твърдеше психоложката ѝ. Но дали беше така? Една рана никога не заздравява напълно, все пак остава белег, нали? Просто с времето болката се притъпява. Но животът никога не е същият.