Читать «Часовникаря» онлайн - страница 59
Джефри Дивър
Тази година щяха да си останат вкъщи за празниците. Така бе най-добре за всички. Догодина по същото време обаче тя щеше да доведе децата в Ню Йорк.
Мелодичният звън на телефона прекъсна мислите ѝ. Мелодията често се сменяше — шега на децата (правило номер едно — никога не изключвай звъненето на мобилния телефон на полицай).
Тя погледна името на дисплея.
Хъм. Интересно. Да или не?
Кейтрин Данс се засмя и натисна зеленото копче на телефона.
10.
Докато шофираше, дебелият детектив се въртеше на седалката, поглаждаше корема си, подръпваше яката си.
Кейтрин Данс четеше езика на жестовете на Лон Селите, докато той караше цивилната „Краун Виктория“ (същата като служебната ѝ кола в Калифорния) по улиците на Ню Йорк с включени сигнални светлини, но без сирена.
Обаждането, което бе приела в таксито, беше от него. Той я помоли пак да им помогне в разследването. „Знам, че гониш самолет, знам, че искаш да се прибереш у дома, но…“
Обясни ѝ, че са открили вероятния източник, от който са взети часовниците, оставени на местопрестъпленията, и искал тя да разпита дистрибутора. Имаше малка вероятност той да е самият Часовникар и Селито се интересуваше от нейното мнение за това.
Данс се подвоуми само за момент, преди да се съгласи. Тайно бе съжалила, че трябва да си тръгне от къщата на Линкълн Райм. Кейтрин Данс не обичаше да оставя неизяснен случай, дори разследването да не беше нейно. Затова накара шофьора на таксито да обърне и да я върне при Райм, където я чакаше Селито.
Сега в колата на детектива Данс попита:
— Идеята да ми се обадите беше твоя, нали?
— Как така реши?
— Със сигурност не е била на Райм. Той ми няма голямо доверие.
Кратката пауза, преди Селито да ѝ отговори, беше красноречиво доказателство.
— Добре се справи със свидетеля — отбеляза Селито.
Данс се усмихна:
— Знам.
— Проблемът с Линкълн е това, че не иска да приема нищо лично.
— Аз също не го приемам лично. Той просто все още ми няма доверие.
— Обича твърдите доказателства — отбеляза Селито след кратко мълчание.
— Всеки си има хоби.
Детективът се засмя. Натисна копчето на сирената и мина с пълна скорост на червено.
Данс го гледаше през цялото време, наблюдаваше очите му, вслушваше се в гласа му, гледаше ръцете му. Преценката ѝ беше: „Той е твърдо решен да хване Часовникаря, а другите разследвания, които вероятно чакат на бюрото му, сигурно са маловажни.“ Както бе забелязала на лекцията предишния ден, той беше упорит и обигран, готов да отдели време колкото е необходимо, за да разбере някоя задача или метод на разпит, никога не губеше търпение.
Беше нервен, но много различен в това отношение от Амелия Сакс, която имаше склонност да се самонаранява. Мърмореше по навик, но по принцип беше човек, доволен от живота.
Данс извършваше анализите си неволно. Случаен жест, поглед, изпусната реплика се подреждаха в главата ѝ като парченца от този чудат пъзел, наречен човешки характер. Можеше да се абстрахира от тази си склонност — не е приятно да си седнал на чашка и да анализираш приятелите си (не само за теб, а и за тях) — но понякога мислите ѝ сами течаха в тази насока, по навик.
