Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 73

— Батис! — извиках, за да го изкарам от обзелото го вкаменяване. — Идват ли, Батис?

Не помръдваше нито мускулче. Принуждаваше ме да напусна позицията си въпреки волята си. Хванах го за лакътя:

— Много ли е студено? Искате ли да си разменим местата за известно време?

— Mein Gott, mein Gott…

Чух гълчава като приглушена канонада. Погледнах навън от балкона.

Броят им надвишаваше и най-болната фантазия. Пълнолунието, усилено от южната ширина, ни ги представи с празничното осветление на голям театър. Бяха толкова много, че покриваха пейзажа, гъмжаха из гората, клатеха клоните и събаряха къдели сняг. Бяха толкова много, че преливаха през клоните, люлееха се, качваха се, слизаха и се трупаха един връз друг. Пълчището бе тъй необятно, че десетки от тях се принуждаваха да приемат ролята на зрители и се скупчваха по скалите, на северния бряг и на южния, като влечуги на слънце. Тясно им бе, дори нямаше къде да помръднат горните си крайници, превъзбудени, бесни; като огромна купа с живи червеи за рибарска стръв. По-буйните напредваха през по-мудните, раняваха ги, ако се налагаше, стоварваха се върху лисите им черепи. Лепкава маса от сиво-зелена плът, която се спираше пред гранита, отстъпваше нерешително, сякаш очакваше заповеди от безименен водач.

— Батис! — извиках аз. — Детонаторите, възпламенявайте ги!

Но не ме чуваше. Долната му устна висеше, сякаш дърпана от обица. Стискаше пушката с две ръце, без да се прицелва.

— Батис, Батис, Батис — разтърсих го за раменете.

Той свали ремингтона още по-надолу. Гледаше ме, без да ме познае, и шептеше:

— Кой сте вие? Къде сме, къде сме?

Това ме потресе със страшна сила, най-вече защото го казваше мъж така сигурен относно простите истини. Не можех да разчитам на него. Но нямах време да му окажа помощ.

— Наведете се — ограничих се да му кажа, като го улових за врата. Батис гледаше гърдите и ръцете си, без да бърза, чужд на бедствието, което ни заобикаляше. В известен смисъл му завидях.

Трите детонатора бяха в пълна готовност. Исках да активирам най-напред шашките най-близо до гранита. Лостът стигна до дъното. В продължение на една секунда Батис, в умствено помрачение, и аз се гледахме като двама идиоти: не действаше. Но изведнъж страшен гръм ни накара да се проснем зад барикадата, закрили глави с ръце. Пламъците се издигнаха като вулканично изригване, парчета гранит и какво ли не се забиваха в чувалите, в стените, огъваха перилата, сякаш бяха от тел. Цялата постройка се тресеше. Имах чувството, че се накланя като кулата в Пиза. Когато отворих очи, пласт прах и пепел ни покриваше отвсякъде. Вътре в жилището се стелеше непрогледен облак; прехвърчаха орляци горящи сажди. Някъде там се долавяше силуетът на любимката, която пищеше ли, пищеше ужасена.

С лакти се изправих на барикадата. Дузини, стотици чудовища се бяха изпарили. Труповете бяха пръснати, агонизиращите се влачеха между мъртвите. Премигах, отрих бузите и челото си, и извиках:

— Батис, помогнете ми!

Оцелелите не обръщаха внимание на мъртвите. Напираха с вой към отворената врата. Полусъвзел се или съвсем побъркан, Батис стреля с пушката срещу гмежта. Аз също, с бързината на картечница. Беше невъзможно да пропуснеш целта. Умираха като фанатици, падаха и падналите спъваха тези, които идваха след тях.