Читать «Хладна кожа» онлайн

Алберт Санчес Пиньол

Хладна кожа

1

Никога не сме недостижимо далеч от онези, които мразим. По същата логика надали някога можем да сме абсолютно близо до онези, които обичаме. Когато се качих на кораба, това безмилостно правило вече ми бе известно. Ала има истини, които заслужават нашето внимание, и други, с които е по-добре да не влизаме в спор.

Островът изникна пред нас една ранна утрин. Бяха изминали трийсет и три дни, откакто делфините се отказаха да следват кърмата, и деветнайсет, откакто екипажът започна да издиша облачета пара. Шотландските моряци се топлеха с ръкавици до лактите. Ходеха навлечени в сурови кожи, та телата им напомняха моржови туловища. За сенегалците студените ширини бяха живо мъчение, затова капитанът им позволи да си мажат бузите и челата с картофено масло. Мазнината се топеше и се стичаше в очите им. От нея плачеха, но не се оплакваха.

— Вашият остров. Ето там, на хоризонта — ми каза капитанът.

Не успях да го различа. Само вечно студеното, захлупено под далечни облаци море. Макар и да се намирахме много на юг, очертанията и опасностите на антарктическите айсберги така и не разнообразиха нашето пътешествие. Ни една ледена планина, ни следа от тези плаващи по теченията гиганти, естествени и величествени. Трябваше да понасяме лишенията на Юга, но без правото да се насладим на проявите на неговото величие. Моето местоназначение явно бе досами ледения предел, който никога нямаше да пресека. Капитанът ми подаде далекогледа си. А сега? Виждате ли го? Да, видях го. Къс земя, смазан между сивотата на океана и сивотата на небето, обточен с ширит бяла пяна. И туйто. Трябваше ми цял час. Колкото повече се доближавахме към острова, толкова по-ясно виждах очертанията му с невъоръжено око.

Това бе бъдещото ми местожителство: пространство, което от единия до другия си край едва докарваше километър и половина във формата на обърнато Г. Северният край представляваше гранитно възвишение с фар на върха. Висок като камбанария. Макар че впечатляващото всъщност не бе неговата големина, а ограничените размери на острова, които, поради контраста, му придаваха мегалитна масивност. На юг, върху петата на обърнатата буква, имаше едно по-малко възвишение, където се мъдреше къщата на метеоролога. Тоест моята. Двете постройки бяха свързани чрез нещо като тясна долчинка, покрита с влаголюбива растителност. Дърветата се тълпяха като стадо животни, притиснати едно о друго в търсене на закрила от чуждите тела. Бяха обрасли с мъх. Мъх, по-гъст от жив плет и висок до коленете, чудно явление. Багреше стволовете им като трицветна проказа в синьо, мораво и черно.

Навред около острова бяха разпръснати дребни рифове. Поради това бе изключено да се хвърли котва на по-малко от триста метра от единствената му плажна ивица в подножието на къщата. Нямаше друго решение, освен багажът ми заедно с моя милост да бъдат натоварени на лодка.

Това, че капитанът ме придружи до сушата, бе израз на чиста любезност. Нищо не го задължаваше. Но докато траеше пътуването, помежду ни се бе зародило едно от онези дълбоки взаимни разбирателства, които понякога възникват между мъже от различни поколения. Родом бе от пристанищните квартали на Хамбург, а за второ отечество си бе избрал Дания. Най-своеобразни у него бяха очите. Когато се взреше в някого, остатъкът от света спираше да съществува. Отсяваше хората с прецизността на ентомолог, а ситуациите — с далновидността на познавач. Някои вероятно тълкуваха такова поведение като строго. А аз мисля, че това всъщност бе неговият начин да приложи най-съкровените си идеали за търпимост. Той никога не би признал любовта си към ближния с думи, но й посвещаваше всички свои действия. Към моята особа се отнасяше със съчувствието на наемен палач. Бе готов да стори за мен всичко, което можеше да бъде сторено. А какъв, в края на краищата, му бях аз? Някакъв си човек, едва излязъл от юношеството и пристъпил в зрелостта, запратен на островче, премитано от ветрове с полярна стигма. Дванайсет месеца щях да живея сам като заточеник, далеч от всякакъв цивилизован бряг, отдаден на работа колкото монотонна, толкова и несъществена: да отбелязвам скоростта, посоката и честотата на ветровете. Така постановяваха международните мореплавателни спогодби. То се знае, заплащането си го биваше. Само че никой не би приел подобно назначение за едните пари.