Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 71

— Каф, вече са тук! — предупредих го аз.

Можех да чуя техния лай там долу. Едва-едва съзрях лапата, която нападаше третата лампа. Така губех видимост в цели сектори от стълбата. Долният етаж бе черен кладенец, дупка, откъдето долиташе концерт на земноводни. Но изведнъж едно самотно чудовище изкачи стълбите на един дъх, на четири крака. Вече не си правеше труд да гаси лампите и ясно различих пъплещото му тяло. Оцелелите лампи го осветяваха откъм корема и тази светлина изотдолу подсилваше дяволския му вид. Идваше към мен, тичаше срещу пушката. Дали да стрелям? Ако стрелях, другарите му отвън може би щяха да се откажат, а ние искахме масов погром. „Kollege, Kollege“ — чувах виковете на Батис. Нямах време да му обяснявам размишленията си, изчадието преодоляваше стъпалата с бързината на гущер. Но когато ни разделяха само десет стъпала, девет, осем, изведнъж спря. Последната лампа бе съвсем близо до лицето му. Вторачихме се един в друг. Аз — от отвора на трапа, той — на осем стъпала от цевта. Между нас имаше само светлина. Погледнахме се в очите, да, и тонове злопаметност изпълниха малкото пространство. Видя ми се като някое от явленията на свети Антоний; буквално се душехме, всеки претегляше силите и възможностите на другия. Ръцете му бяха разтворени и подпрени на следващото стъпало. Това ми позволи да видя една показателна подробност: липсваше му част от ципата и половин пръст. Почерняла гной и белези се сливаха в отвратителна кора. Беше онзи. Оттогава много неща се бяха променили. Аз вече не бях беззащитна плячка. Сега се мразехме, както могат да се мразят само равни. Инстинктът ме подтикваше да го ликвидирам още там. Интересът ми ме умоляваше да не го убивам, да го оставя да призове своите, вратата е отворена, отворена е, елате всички. Постигнах уговорка между волята и чувствата: ако изкачи още едно стъпало, ще изпразня пълнителя в него.

— Мърдай, сине на животинска Вавилония — прошепнах аз и се прицелих в него. — Само мръдни.

Излая. Но преди да се реши, ни прекъсна изстрелът на Каф. Стреляше срещу неговото племе. Моето чудовище отвори уста и се изплези, гримаса едновременно оскърбителна и безсилна. Върна се назад. Оттегли се бавно, без да ми обръща гръб. Напускаше всяко стъпало неохотно, като император, отстъпващ провинции. Когато изчезна, поисках обяснение от Батис:

— А динамита? Мога ли да знам защо, по дяволите, не възпламенихте експлозивите?

Моята разгорещеност не го извади от равновесие. Като аргумент изложи научни изчисления:

— Бяха прекалено много, за да ги оставим да влязат, и твърде малко, за да употребим динамит.

С това въпросът се изчерпа. Но беше постъпил правилно. Всичко, което бяхме желали, откакто се спуснах под вода до кораба, всичко, което бяхме очаквали ден подир ден, нощ подир нощ, ни споходи на следващия ден.

* * *

През деня валя сняг със скандинавско постоянство. Половинметров слой покриваше острова. Рано следобед слънцето вече захождаше, сякаш бързаше да се сбогува със света. Падаше с изненадваща скорост, повличаше сумрака след себе си, бягаше, отказваше да бъде наш свидетел. Любимката пя, без да спре и без да си почине от вечерта, със затворени очи. Разрушителна мелодия, която не бях чувал от нея преди. Спомням си как двамата с Батис се хранехме в железните паници в пълно мълчание. От време на време се споглеждахме или гледахме нея. Тревожеше ни повече от всякога. Но нямахме воля да я накараме да млъкне. Тези и други по-дребни знамения ни караха да предчувстваме приближаването на решителни събития.