Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 72

Пушехме след вечеря. Батис си почесваше брадата и гледаше пода. Изведнъж се почувствахме като двама непознати, срещнали се на гарата.

— Батис — полюбопитствах аз, — вие участвали ли сте в някоя война?

— Кой, аз? — попита Каф без особен интерес. — Не. Но известно време работих като горски. Помагах на ловци, повечето богати италианци. Отстрелвахме елени, глигани, мечки… Такива неща. А вие? Имате ли военен опит?

— Да, в известен смисъл.

— Така ли? Никога не бих го допуснал. Участвахте в Голямата война? В окопите?

— Не.

След много дълга пауза Батис попита:

— В коя война тогава?

— В една патриотична война — разсъждавах от своя страна. — Предполагам, че се борих за родината. В моя случай тя също е остров.

Батис се почеса по врата:

— Така ли?

— „Татковина“, „отечество“, все „земя на бащите“ — засмях се аз. — Абсурдното в случая е, че съм сирак.

— Аз не бих воювал заради баща си, нито за неговата ферма — каза той и додаде шепнешком: — Тор, тор, тор…

Не си направих труда да споря. Винаги ставаше така. Привидно поддържахме диалог, а всъщност бяха кръстосани монолози. Настъпи мъртва пауза. Погледнах към небето, без да ставам от стола. Снеговалежът бе затихнал. Ще имаме пълнолуние. Преди луната да изплава се показаха падащи звезди, натрапници във виолетовия полумрак, кратки като пламъчета на кибритени клечки, така ефимерни, че нямаше време да си пожелаем нещо. Той, с едно детинско безпокойство:

— Кой спечели войната?

Бях се вглъбил в мислите си и вече не помнех за какво става дума.

— Коя война?

— Вашата — помогна ми той, изненадващо любезен. — Кой спечели? Патриотите от острова, или другите?

— Войната още не е свършила. — Отправих се към трапа с ремингтона на рамо. — Да не забравите да завъртите три пъти оста на лоста, преди да задействате детонаторите. Ако не се набере достатъчно енергия, не правят контакт.

Разпределих по стъпалата лампите, които ни оставаха. След това заех мястото си горе до трапа. Излегнат на пода, трапът — открит, и пушката в ръцете ми. Периодически питах Батис за новини.

— Не жабоглавци, ни следа от жабоглавци — казваше той, измъчвайки синтаксиса.

Измина половин час. Долу вятърът навя сняг през отворената врата. Но само сняг.

— Виждате ли ги, Батис? Виждате ли ги?

Не отговаряше. Аз се бях поучил от грешката си от предната нощ и не смеех да обърна глава. Не исках да изпускам от поглед долния етаж и отворената врата.

— Батис?

Хвърлих бърз поглед към него. Беше с гръб към мен на балкона, клекнал зад барикадата от чували. Нещо го бе парализирало, напомняше статуя от сол.