Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 54

Непосредствено след пладне плътна розова светлина къпе нашето островче, откроява го от морето и рисува мъничката му природа — тук, насред най-тъжния океан. Короните на дърветата се осветяват с матови отблясъци. Усещаме липсата на топлина, но топлина от оживено движение, а не от температурата. Нито една птичка. На южния бряг има китка дървета, които стигат до водата. Клони и листак падат на морската повърхност като завеса, както по бреговете на тропическа гора. Това е неприсъща гледка. Ако погледна по-нататък, мога да видя първото си жилище. Само на хиляда метра и нещо. Но би могло да се каже, че цяла епоха ме дели от къщата. Сега я разглеждам със съзнанието на войник. Мисля за нея като за изоставена позиция, ничия земя, която не бих си възвърнал дори под прякото командване на Александър Велики.

На балкона съм. Под мен — Батис. Върви. Или, по-точно, движи се. Невероятно е количеството на заниманията, които е способен да си намери. Тук, на фара. Въпреки изчерпването на тялото, въпреки вледенената си душа, винаги има нещо за вършене. Спи, съвкупява се и се бие, а останалото време умее да запълва с крайно трудоемки дреболии. Може часове наред да точи един пирон например, с азиатска работливост. Или се излага на слънце с открити гърди и затворени очи. Ако отвори уста, ще заприлича на истински крокодил. Останалото не го интересува.

— Ще умрем — споделих един ден.

— Само ще умрем, това е всичко — отвърна с фатализма на бедуин.

Понякога сяда на гранита и гледа. Нищо повече. Това е забележително имунно, защото няма нищо забележително: гледа, както би гледал сомнамбул, и така бяга от преходността. Малките колове, които навремето поставих, се показват заплашително от земята навсякъде, но той седи на стратегическите скали и гледа, гледа, гледа. Слива се с камъка, превръща се в някакъв езически тотем. Батис живее в нещо, подобно на постоянна смърт. Привечер прозвучава монотонната аларма:

— Zum Leuchtturm! Към фара!

* * *

Апатията ни приключи в деня, в който Батис случайно се качи при прожектора. Искаше да провери как работи механизмът, а аз гледах по посока на малкия португалски кораб. Батис работеше с машината. За да кажа нещо, попитах какво е превозвал корабът.

— Експлозиви — отговори той, застанал на колене, човъркащ нещо по прожектора.

— Сигурен ли сте? — попитах без много въодушевление, просто поддържах разговора.

— Динамит. Контрабанден динамит — обясни с обичайната си пестеливост на думи.

Разговорът спря дотук. По-късно се върнах на въпроса с експлозивите. Както му бил обяснил оцелелият моряк, корабът карал незаконен динамит. Получили го почти като подарък от оттеглили се южноафрикански миньори и смятали да го препродадат на астрономически цени в Чили или Аржентина, където щял да послужи в подкрепа на някаква си революция. В склада на фара бях видял пълен водолазен комплект. Мозъкът ми имаше нужда от още два дни, за да оформи идеята. Но само като чувах мислите си, изпитвах желание да се смея като луд. Онази нощ беше ужасна. Зверовете се скупчиха на вратата. Батис стреляше и стреляше, почти слепешката, не смогваше, та ме помоли да сляза и да укрепя входа. Което и направих. Слизах по стълбите, а вътрешният резонанс на фара разпръскваше виенето на чудовищата като огромен орган. За малко да се върна. Както и да е, стигнах до вратата. Желязото, колкото и да беше солидно, се извиваше навътре. Железните пръчки бяха почти строшени, скърцаха при всеки напън. В действителност не можех да направя нищо полезно. Ако влезеха, масата щеше да ни погълне и щяхме да сме мъртви. Батис изби много от тях, други напуснаха поради непостоянство.