Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 53
Альберт Санчес Пиньоль
Но не можем да продължаваме така. Някой хубав ден тяхната численост ще надделее.
Същото. Не мога да разбера Батис. Има голямо противоречие между опасностите, които ни заплашват, и неговите душевни състояния. Колкото по-отчаяни са нощите, толкова по-щастлив е той през деня. Някакъв вид бойна еуфория, стремеж към преизподнята. Не иска да разбере, че фарът не е рокада в шаха и че ако изгубим една-единствена от нощните партии, това ще означава нашият край.
През нощта. Един изстрел на Батис докосва ръката ми. Разкъсва ризата и ме ранява повърхностно. Но той стреля срещу едно чудовище, което ме преборваше, та няма как да не го оправдая и да не го хваля.
Нападения по-ожесточени от всякога. Някои чудовища успяват да се изкачат по стената от противоположната страна на фара и ни атакуват отгоре, където коловете не са толкова нагъсто. Буквално падат върху нас. Стреляме последователно с цевта вертикално нагоре и после надолу, откъдето също напират. Сега употребяваме средно по петдесет куршума на нощ. Количеството на чудовищата надвишава всеки кошмар.
После — кисел спор с Батис. Обвинява ме, че не проявявам достатъчно старание да поправям укрепленията от пирони и стъкла. Отричам, извън себе си. Дори и само от скука, работя два пъти повече от него. Обиждаме се взаимно. Казвам му, че е примитивен и саможив любовник. Каф ограничава правата ми, нарича ме противен натрапник, никога не беше използвал тази дума. По-дълбоко от всякога сме в дупката.
Едно чудовище се вкопчва в крака на Батис. Застрелвам го незабавно, но изстрелът му отнася ботуша и половин показалец. Лекува си раната, без да си позволи и стон.
Но не можем да продължаваме така.
8
Зачестилите нападения бяха предизвикали у нас бавна, но системна ерозия. Бяхме като двама алпинисти, които изкачват големи височини, лишени от кислород. Вършехме всичко с механични жестове. Ако разговаряхме, правехме го като посредствени актьори, които рецитират скучен текст. Тази умора бе много различна от онази, която изпитвах първите дни, умора на дълго разстояние, по-неуловима, по-малко отчайваща, но много по-сурова. Вече не си говорехме. Нямаше какво да си кажем, като двама осъдени в очакване на екзекуцията. Дни наред единствените думи, които излязоха — от устата на Каф, бяха „Kollege“, ако му трябваше нещо незабавно, или призива „zum Leuchtturm“ привечер.
Ето една обичайна картина от този период: аз съм буден, върша нещо крайно нужно за сигурността. След това поради липса на повече занимания се отправям към светлинното помещение. Тъй като е най-високата точка, мога да видя отдалечени места на хоризонта. Там съм с надеждата да се появи някой заблудил се кораб. Не се появява. На покрива на фара, на върха на конуса, има железен ветропоказател, много прост. От моето местоположение не мога да го видя, само го чувам. Скърца много вяло. Все едно е накъде сочи.
