Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 51
Альберт Санчес Пиньоль
Невъзможно е да я наблюдаваш и да запазиш дистанция. Когато я докосвам, се разчувствам. Полагам длан на бузата й. И ръката ми бяга ужасена, сякаш през мен минава ток с високо напрежение. Един от нашите най-примитивни инстинкти свързва човешкия контакт с топлината, няма студени тела. Но нейната температура ме стряска и ме кара да се чувствам зле. Напомня студенината на труп, когото животът вече е напуснал.
Появиха се. Много са. Нашата дневна дажба муниции са шест патрона, а се наложи да изстреляме осем.
Двамата с Батис изразходвахме деветнайсет куршума.
Трийсет и три.
Трийсет и седем.
Прекалено съм зает да се боря за живота си, за да пиша. Нищо от това, което бих могъл да напиша, не заслужава да се помни.
Нападенията постепенно намаляват. Дълго време стоях и гледах откъм гората фара и балкона. Батис се почувства привлечен от моето отношение и, без да каже дума, се присъедини към наблюдението. Стоеше до мен, раменете ни се докосваха. Мен ме интересуваше да видя фара от перспективата на чудовищата, да навляза в мрачините на кръвожадния им ум, та да си представя как те ме виждат. Батис, след известно време:
— Ами аз не виждам никакви пропуски в защитата.
И си отиде.
Наблюдават ни, без да ни нападат. В началото това беше тревожно, след това само любопитно. Предимно са пробягващи форми. От време на време ги виждаме между дърветата. Когато светлините попадат върху тях, изчезват.
Нощта разширява владенията си. Сега ни се дават само три часа слънчева светлина. Останалото принадлежи на нощта. Докато слънцето се покаже, и вече се сбогува с нас. Как да опиша на хартия уплахата, породена от това? При обикновени условия да бъде човек тук, на острова, вече е ужасно и мъчително. С чудовищата, които ни заобикалят, се минават разумните граници. Често, макар да изглежда странно, паузите между нападенията са по-лоши от самите нападения. Вътре във фара, в полусенките на петролните лампи, до нас достигат слелите се шумове от вятър, дъжд и море и очакваме новия ден, и очакваме, и очакваме, и не се знае кое ще дойде по-напред — светлината или смъртта. Никога не си бях допускал, че адът може да е нещо тъй просто — като часовник без стрелки.
Откривам, че Батис умее да играе шах. Този нищо и никакъв факт е за мен като цивилизован остров сред толкова лудост. Три партии. Две реми и една победа. Защо да отбелязвам кой си я самоприсъди?
