Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 98

Лайла прекара зимата на 1992 година, заета с къщна работа — метеше, бършеше мухъла от тиквено жълтите стени на спалнята им с Рашид, переше на двора в голям меден леген. Понякога сякаш кръжеше над собственото си тяло и се гледаше как клечи до легена, запретнала ръкави, и със зачервени пръсти изстисква потниците на Рашид. Тогава се чувстваше безпомощна като корабокрушенец, преплувал мили, без да съзира бряг.

Когато беше прекалено студено, за да излиза навън, Лайла се въртеше из къщи. Обикаляше коридора, плъзгайки нокът по стената, тътреше се нагоре-надолу по стълбите с неизмито лице и рошава коса. Вървеше така, докато не налетеше на Мариам, която я стрелваше с мрачен поглед и продължаваше да изкормва чушки и да орязва тлъстините на месото. Стаята се изпълваше със злокобно мълчание и Лайла едва ли не виждаше безмълвната враждебност, която се излъчваше от Мариам, като горещи вълни от напечен асфалт. Тогава се прибираше в стаята си, сядаше на леглото и гледаше как снегът вали.

Един ден Рашид я заведе в работилницата си.

Когато излизаха заедно, той вървеше редом с нея, стиснал лакътя й. За Лайла вървенето по улиците се беше превърнало в упражнение по безопасно ходене. Очите й все още се нагаждаха към ограничената видимост през мрежата на бурката, краката й все още се заплитаха в полите. Изпитваше постоянен страх да не се спъне и да не падне, да не си счупи глезен, ако стъпи в дупка. Но въпреки това намираше известно удобство в анонимността, която й осигуряваше бурката. Нямаше да я разкрият, ако срещнеше стари познати. Нямаше да й се наложи да вижда изненадата в очите им, съжалението или злорадството заради падението й, заради провала на големите й амбиции.

Работилницата на Рашид беше по-просторна и по-светла, отколкото си я беше представяла. Той я накара да седне зад отрупания му тезгях, върху който бяха разхвърляни подметки и парчета кожа. Показа й чукчетата си, обясни й как работи шмиргелът, а гласът му кънтеше гордо.

Опипа корема й, не през ризата, а под нея. Пръстите му бяха студени и груби и по опънатата й кожа сякаш застърга кора от дърво. Лайла си спомни ръцете на Тарик, нежни, но силни, изпъкналите вени, които й се струваха толкова мъжествени.

— Бързо расте — каза Рашид. — Голямо момче ще е. Синът ми ще е пехливан! Като баща си.

Лайла придърпа надолу блузата си. Изпълваше я страх, когато той говореше така.

— Спогаждате ли се с Мариам?

Тя кимна.

— Хубаво. Хубаво.

Не му каза, че за пръв път са стигнали до истински бой.

Случи се преди няколко дни. Лайла отиде в кухнята и свари Мариам да отваря рязко чекмеджета и да ги затръшва. Каза, че търси дългата дървена лъжица, с която бъркала ориза.

— Къде си я забутала? — извъртя се тя към Лайла.

— Аз ли? Не съм я пипала. Почти не влизам тук.

— Забелязах.

— Това обвинение ли е? Ти искаше да е така, помниш ли? Каза, че ти ще готвиш. Но ако настояваш да се сменим…

— Значи казваш, че са й пораснали крака и е избягала. Теп, теп, теп. Това ли е станало, дете!

— Казвам, че… — Лайла се помъчи да запази спокойствие. Обикновено успяваше да преглътне подигравките и упреците на Мариам. Но глезените й се бяха подули, болеше я глава и този ден паренето в гърдите беше нетърпимо. — Казвам, че може да си я сложила на друго място.