Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 100

Мариам се обърна и отиде в кухнята да стопли яденето на Рашид.

— Сякаш някой върти отвертка в ухото ми — каза Рашид и разтърка очи. Стоеше на вратата на Мариам с подпухнали очи и само по завързан хлабаво тумбан. Побелялата му коса беше разчорлена. — Този рев… Не го издържам.

Долу момичето ходеше напред-назад с бебето и се опитваше да му пее.

— От два месеца не съм спал като хората нито една нощ — рече Рашид. — Стаята вони като помийна яма. Навсякъде се въргалят насрани пелени. Оная нощ настъпих една.

Вътрешно Мариам се усмихна с перверзно задоволство.

— Изкарай я навън! — изкрещя през рамо Рашид. — Не можеш ли да я пратиш на двора?

Пеенето спря за кратко.

— Ще хване пневмония!

— Вече е лято!

— Какво?

Рашид стисна зъби и извика по-високо:

— Казвам, че навън е топло!

— Няма да я пратя навън!

Пеенето пак започна.

— Понякога, кълна се, че понякога ми иде да сложа това същество в сандък и да го пусна по река Кабул. Като малкия Мойсей.

Мариам не го беше чувала да нарича дъщеря си с името, което й беше дала майка й — Азиза. Скъпоценна. Все „бебето“ или когато беше бесен — „това същество“.

Някои нощи Мариам ги подслушваше как се карат. Отиваше на пръсти до вратата им и го чуваше да се оплаква от бебето, все от „бебето“ — от непрестанния му рев, миризмите, играчките, в които се спъвал, от това, че тя не обръщала внимание на мъжа си, защото то постоянно искало да яде, да го оригват, преобличат, разхождат, носят на ръце. Момичето на свой ред го кореше, че пуши в стаята, че не дава детето да спи при тях. Имаше други спорове на по-нисък глас.

— Докторът каза шест седмици.

— Не още, Рашид. Не. Остави ме, Хайде. Не го прави.

— Вече минаха два месеца.

— Шшшт. Ето на. Събуди го. — После по-остро: — Хош шоди! Сега щастлив ли си?

Мариам се прокрадваше обратно в стаята си.

— Не можеш ли да помогнеш? — питаше сега Рашид. — Трябва да има нещо, което да можеш да направиш.

— Какво разбирам аз от бебета? — отвърна Мариам.

— Рашид! Може ли да донесеш шишето? На шкафа е. Тя не ще да суче. Искам пак да опитам с шишето.

Писъкът на бебето се надигна и разцепи главата му като сатър.

Рашид стисна очи.

— Това същество е военен диктатор. Хекматияр. Лайла е родила Гулбудин Хекматияр, казвам ти.

Мариам гледаше как дните на момичето минават изцяло в кърмене, люлеене, дундуркане, разхождане. Дори когато бебето спеше, имаше пелени, които трябваше да се перат, да се киснат в кофа с дезинфектант, който момичето бе настояло Рашид да купи. Трябваше да заглажда нокти с пиличка, да пере ританки и пижамки и да ги простира да съхнат. Тези дрешки, както и други неща, свързани с бебето, ставаха повод за разправии.

— Какво им е? — питаше Рашид.

— Момчешки са.

— И ти си мислиш, че разбира разликата? Малко ли се охарчих за тях? И още нещо, не ми харесва тонът ти. Приеми го като предупреждение.

Всяка седмица без изключение момичето нагряваше черен железен мангал на огъня, хвърляше в него щипка семена от диво седефче и насочваше с ръка дима към бебето си, за да пропъди злото.