Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн

Халед Хосейни

Хиляда сияйни слънца

Тази книга е посветена на Харис и Фарах, които са светлината на очите ми, и на жените на Афганистан.

Първа част

1

Мариам беше петгодишна, когато за пръв път чу думата харами.

Това се случи в четвъртък. Сигурно беше този ден, защото си спомняше, че тогава тръпнеше в очакване, както само в четвъртък, когато Джалил идваше да я види. За да убие времето до мига, когато най-сетне щеше да го съзре как крачи през избуялата трева на поляната и й маха, Мариам се покатери на един стол и свали китайския сервиз за чай — единствения спомен на нана, майка й, останал от нейната майка. Тя бе умряла, когато дъщеря й била на две годинки. На нана й беше скъпа всяка синьо-бяла чашка, както и изящната извивка на чучурчето на чайника, ръчно изрисуваните птици и хризантеми, драконът върху захарницата, за който се смяташе, че пъди злото. Тъкмо тази захарница се изплъзна от пръстите на Мариам, падна на дъсчения под и се разби.

Когато нана видя разпръснатите парченца, лицето й пламна, горната й устна затрепери, а очите й — и мързеливото, и здравото, се заковаха върху нея, безизразни и немигащи. Изглеждаше толкова вбесена, че Мариам се изплаши да не би джинът пак да влезе в тялото й. Но той не се появи, не и този път. Нана я сграбчи за китките, дръпна я към себе си и просъска през зъби:

— Ах, ти, непохватно малко харами! Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.

Тогава Мариам не я разбра. Не знаеше, че харами значи копеле. Нито пък беше достатъчно голяма, за да прозре несправедливостта, да осъзнае, че вината е на тези, които са създали това харами, чийто единствен грях бе, че се е родило. Но от тона на майка си предположи, че то е гнусно и омразно същество, подобно на отвратително насекомо като сновящите наоколо хлебарки, които нана вечно проклинаше и измиташе от колибата.

После, когато поотрасна, Мариам разбра значението на думата. От начина, по който нана я изричаше, сякаш я заплюваше, Мариам усещаше колко обидна е тя. Разбра, че харами е нещо нежелано, че тя е незаконно дете и никога няма да има право да претендира за онова, което другите имат — обич, семейство, дом, уважение.

Джалил никога не наричаше Мариам така. Той й казваше, че е неговото цветенце. Обичаше да я държи в скута си и да й разказва истории, да й обяснява, че Херат, градът, в който се е родила през 1959 година, някога е бил люлка на персийската култура, дом на писатели, художници и суфии.

— Не можело и две крачки да направиш, без да настъпиш някой поет — смееше се той.

Джалил й разказваше за кралица Гаухар Шад, която през петнайсети век построила прочутите минарета като своего рода поема за Херат. Описваше й зелените житни поля край града, овощните градини, лозята, натежали от едри гроздове, многолюдните покрити пазари.

— Има едно старо дърво — каза й веднъж Джалил, — под което е погребан великият поет Джами. — После се наведе и прошепна: — Джами е живял преди повече от петстотин години. Самата истина. Веднъж те заведох при това дърво. Беше малка. Едва ли си спомняш.