Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 97

— Недей! Не! Тя е добра с мен. Трябва ми минутка, това е всичко. Ще се оправя.

Той седна до нея и я загали по врата. Шепнеше нещо. Ръката му се плъзна бавно надолу по гърба й, после нагоре. Притисна се в тялото й и оголи кривите си зъби.

— Да видим тогава — измърка — дали не мога да ти помогна да се почувстваш по-добре.

Първо дърветата — онези, които не бяха отсечени за огрев — се разделиха с обагрените в жълто и охра листа. После нахлуха ветровете, студени и сурови, и зафучаха бясно из града. Те обрулиха и последните есенни листа и дърветата заприличаха на призраци на фона на немеещите кафяви хълмове. Първият сняг беше слаб и снежинките се топяха, преди да стигнат земята. После пътищата замръзнаха, снегът затрупа покривите, преспите стигнаха до средата на заскрежените прозорци. Със снега дойдоха и хвърчилата, някога господари на зимното кабулско небе, а днес плахи нарушители на територия, за която претендираха ракети и изтребители.

Рашид постоянно носеше вкъщи новини за войната и Лайла се объркваше от обясненията му кой с кого е, кой на кого е верен. Саяф се биеше с хазарите, хазарите се биеха с Масуд.

— А той, разбира се, се бие с Хекматияр, който има подкрепата на Пакистан. Тия двамата — Масуд и Хекматияр, са смъртни врагове. Саяф, той пък е на страната на Масуд. А Хекматияр напоследък подкрепя хазарите.

Колкото до непредсказуемия узбекски командир Достум, каза Рашид, никой не бил наясно с кого ще се съюзи. През осемдесетте Достум се сражавал срещу руснаците на страната на муджахидините, но изменил на каузата и след изтеглянето на Съветската армия оказал помощ на марионетния комунистически режим на Наджибула. Дори получил медал, който му връчил самият Наджибула, но това било, преди отново да дезертира и да се върне при муджахидините. Според Рашид засега Достум подкрепял Масуд.

В Кабул, особено в западната му част, бушуваха пожари и над затрупаните в сняг къщи се стелеха черни облаци дим. Закриваха се посолства. Затваряха се училища. Кръвта на ранените изтичала в чакалните на болниците, разправяше Рашид, а в операционните ампутирали крайници без упойка.

— Но ти не се притеснявай — казваше той. — Като си с мен, няма страшно, цвете мое. Ако някой се опита да ти навреди, ще му изтръгна джигера и ще го накарам да го сдъвче.

Тази зима накъдето и да се обърнеше, Лайла се блъскаше в стени. Мислеше си с копнеж за необятните небеса от детството си, за дните, когато с баби ходеха на турнирите бузкаши, а с мами на пазара; за дните, когато тичаше на воля по улиците и одумваше момчетата с Гити и Хасина. Нейните дни, когато седеше с Тарик върху постеля от детелина на брега на някой поток и двамата си разменяха гатанки и бонбони и гледаха залеза.

Но да мисли за Тарик беше опасно, защото, преди да успее да спре, го виждаше да лежи със стърчащи от изгореното му тяло тръбички. Подобно на паренето, изгарящо напоследък гърлото й, в гърдите й се надигаше сковаваща болка. Краката й отмаляваха и трябваше да се хване за нещо.