Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 95

— Не исках да те стресна — каза момичето. — Извинявай.

Мариам само я погледна.

Слънцето падаше върху лицето, върху големите й зелени очи и гладкото чело, върху изпъкналите скули и хубавите гъсти вежди, съвсем различни от редките и стърчащи косъмчета на Мариам. Русата й коса, сресана тази сутрин, беше разделена на път.

Мариам видя, че стиска притеснено чашата, че раменете й са сковани и е нервна. Представи си я как седи на леглото и се бори безуспешно да усмири нервите си.

— Листата сменят цвета си — рече дружелюбно момичето. — Забелязала ли си? Есента ми е любимият сезон. Обичам миризмата на есен, когато хората горят сухи листа в градините си. Майка ми обичаше най-много пролетта. Познаваше ли майка ми?

— Всъщност не.

Момичето сложи ръка зад ухото си, за да чува по-добре.

— Какво?

Мариам повиши глас:

— Казах, не. Не познавах майка ти.

— Ооо!

— Искаш ли нещо?

— Мариам джан, ще ми се да… За онова, което той каза онази вечер…

— Канех се да си поговоря с теб по въпроса — прекъсна я Мариам.

— Да, моля те — откликна чистосърдечно и едва ли не нетърпеливо момичето. И приближи на крачка. Изглеждаше облекчена.

Чуруликаше авлига. Някой теглеше количка и Мариам чуваше скърцането, тропота на железните колела по неравния път. Не от много далеч се чу стрелба, един изстрел, последван от още три, а после безмълвие.

— Няма да съм ти слугиня — каза Мариам. — Дума да не става.

Момичето се сепна.

— Не. Разбира се, че не.

— Може да си малината на двореца, а аз — дехати, но няма да изпълнявам заповедите ти. Чуваш ли ме? Няма да съм ти слугиня.

— Не! Аз не очаквам…

— И ако си мислиш, че можеш да използваш външността си, за да се отървеш от мен, грешиш. Първа дойдох тук. Няма да се оставя да ме изхвърлиш.

— Аз не го искам — изрече плахо момичето.

— Освен това раните ти вече заздравяха. Така че можеш да поемеш своя дял от домакинската работа…

Момичето кимаше бързо. Малко от чая й се изплиска, но тя не забеляза.

— Да, това е другото, за което слязох — да ти благодаря, че се грижиш за мен.

— Е, нямаше да го правя — озъби се Мариам. — Нямаше да те храня и да те мия, да се грижа за теб, докато беше зле, ако знаех, че ще се завъртиш около мъжа ми и ще ми го откраднеш.

— Да ти го открадна?

— Ще продължа да готвя и да мия чиниите. Ти ще переш и ще чистиш. За останалото ще се редуваме. И още нещо — нямам нужда от компанията ти. Не я ща. Искам да съм сама. Остави ме на мира и аз ще ти се отплатя за услугата. Само така ще можем да я караме. Такива са правилата.

Когато свърши, сърцето й биеше лудешки, а устата й беше пресъхнала. Никога досега не беше говорила така, никога не беше налагала толкова категорично волята си. Би трябвало да е въодушевена, но очите на момичето се бяха насълзили, тъй че удоволствието, което Мариам изпита от този изблик на гняв, се оказа незначително и неуместно.

Тя протегна ризите към момичето.

— Сложи ги в шкафа, не в дрешника. Обича белите да са в най-горното чекмедже, а другите — в средното заедно с чорапите.