Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 93

И там някъде в стаята наблюдаващата Мариам. Въздухът бе нагнетен от неодобрението й.

Лайла не посмя да срещне погледа на по-възрастната жена.

Вечерта, легнала под студените му чаршафи, тя го наблюдаваше как пуска пердетата. Трепереше, преди още пръстите му да разкопчаят ризата й и да дръпнат шнура на шалварите й. Беше възбуден. Пръстите му се пипкаха непохватно със собствената му риза, с колана. Лайла виждаше изцяло хлътналата му гръд, изхвръкналия му пъп, малката синя вена в средата на пъпа, кичурите бели косми на гърдите му, раменете и ръцете му до лактите. Усещаше как очите му пълзят по нея.

— Бог да ми е на помощ, но мисля, че те обичам.

Тракайки със зъби, тя го помоли да загаси лампата.

По-късно, когато се увери, че той спи, мушна ръка под дюшека, където беше скрила ножа, и поряза върха на показалеца си. После повдигна одеялото и остави кръвта да покапе по чаршафите, на които лежаха.

31

Денем момичето не беше нищо повече от скърцаща пружина на легло и стъпки по пода над главата й. Беше плисък на вода в банята или тракане на лъжичка по чаша за чай в спалнята горе. Понякога успяваше да зърне с крайчеца на окото си неясни очертания на полите на рокля, шумолящи нагоре по стълбата, скръстени на гърдите ръце, шляпащи сандали. Но беше невъзможно да не се засичат. Мариам се разминаваше с момичето по стълбата, в тесния коридор, в кухнята или на вратата, когато влизаше и излизаше на двора. При такива срещи пространството между тях се изпълваше с неловко напрежение. Момичето подбираше полите на дрехата си и изричаше тихо дума-две за извинение, а когато минаваше забързано покрай Мариам, тя успяваше да я изгледа косо и да види, че се изчервява. Понякога усещаше по нея миризмата на Рашид. Надушваше потта му по кожата на момичето, цигарите, сладострастието. За щастие в нейния живот сексът беше затворена страница. От доста време беше така и сега само при мисълта за мъчителните моменти под Рашид чувстваше, че ще повърне.

Вечер обаче този умел танц на взаимно избягване трябваше да прекъсне. Рашид заяви, че те са семейство. Държеше да е така, а семействата трябвало да ядат заедно.

— Какво е това? — питаше, докато пръстите му късаха месото от кокала; представлението с лъжиците и вилиците беше изоставено седмица след сватбата с момичето. — Да не съм се оженил за две статуи? Хайде, Мариам, кажи й нещо. Къде са ти маниерите?

Смучейки мозъка от кокал, казваше на момичето:

— Но ти не бива да я виниш. Тя е тиха, което е истинска благодат, защото, уаллах, ако човек няма кой знае какво да каже, трябва да е скъп на думите. Ние сме граждани, ти и аз, но тя е селянка. Даже не е и от село. Не. Израсла е в колиба от кал в пущинака. Баща й я скрил там. Мариам, каза ли й, че си харами? Е, такава е. Но не е без качества, ако трябва да съм честен. Сама ще се увериш, Лайла джан. Първо, издръжлива е, второ, работлива е и няма претенции. Ще го кажа така — ако беше кола, щеше да е волга.