Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 91

— Няма да го позволя.

При тези й думи Рашид се усмихна тъжно.

— Има и друг вариант — каза той, като зачеса стъпалото на единия си крак с напуканата пета на другия. — Тя може да си иде. Няма да застана на пътя й. Но едва ли ще стигне далеч. Без храна, без вода, без една рупия в джоба и отвсякъде хвърчат куршуми и ракети. Колко дни, мислиш, ще преживее, преди да я отвлекат, изнасилят или хвърлят с прерязано гърло в някоя крайпътна канавка? Или и трите заедно? — Той се прокашля и нагласи възглавницата зад гърба си. — Пътищата са жестоки, Мариам, повярвай ми. Зад всеки завой дебнат хрътки и бандити. Никак не бих искал да съм на нейно място, никак. Но, да речем, че по чудо се добере до Пешавар. И после какво? Имаш ли представа за онези лагери там? — Той се вторачи в нея през стълб цигарен дим. — Хората живеят под съдрани кашони. Туберкулоза, дизентерия, глад, престъпност. И това още преди зимата. После идва студът. Пневмонията. Хората се вкочаняват. Лагерите стават ледени гробища. Разбира се — той направи закачливо движение с ръка, — тя може да е на топло в някой от ония пешаварски бардаци. Чух, че бизнесът им процъфтявал. Красавица като нея ще носи цяло състояние, не мислиш ли? — Остави пепелника на шкафчето и смъкна краката си от леглото. — Виж — каза с отстъпчив тон, какъвто един победител може да си позволи. — Знаех, че няма да го преглътнеш лесно. И наистина не те виня. Но така ще е най-добре, ще видиш. Погледни го от тази страна, Мариам. Осигурявам на теб помощница в къщата, а на нея — убежище. Дом и съпруг. Каквито са времената сега, една жена има нужда от съпруг. Не си ли забелязала разплаканите вдовици по улиците? Готови са на всичко за такава възможност. Всъщност това е… Е, ще кажа, че това си е чиста благотворителност от моя страна. — Той се засмя. — Мене ако питаш, заслужавам медал.

По-късно, в мрака, Мариам каза на момичето. Момичето дълго мълча.

— Той иска отговор до сутринта — рече Мариам.

— Може да го получи веднага — обади се момичето. — Отговорът ми е „да“.

30

На другия ден Лайла остана в леглото. Беше под одеялото, когато сутринта Рашид надникна през вратата и каза, че отива при бръснаря. Все още не беше станала, когато той се прибра късно следобед и й показа новата си прическа, новия си костюм, купен на старо — син на тънки кремави райета, и халката, която й беше избрал.

Рашид седна на леглото до нея и изнесе цяло представление, като развърза бавно панделката, отвори кутийката и извади внимателно халката. Издаде й тайната, че я е спазарил срещу брачната халка на Мариам.

— Нея не я интересува, повярвай ми. Няма и да забележи дори.

Лайла се сви в най-далечния край на леглото. Чуваше Мариам долу, съскането на ютията й.

— Така или иначе, никога не я е носила — рече Рашид.

— Не я искам — обади се тихо Лайла. — Не по този начин. Трябва да я върнеш.

— Да я върна? — През лицето му премина сянка на нетърпение, но мигом изчезна. Той се усмихна. — Трябваше да добавя и известна сума — доста голяма всъщност. Тази е по-хубава — двайсет и два карата злато. Ще я вземеш ли да видиш колко е тежка? Хайде, вземи. Не щеш ли? — Той затвори кутийката. — Какво ще кажеш за цветя? Няма да е зле. Обичаш ли цветя? Имаш ли си любимо цвете? Маргарити? Лалета? Люляк? Никакви цветя? Добре! И аз не виждам смисъл. Просто си помислих… А пък знам един шивач тук, в Дех-Мазанг. Мислех си, че можем да те заведем там утре да ти вземе мярка за рокля.