Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 92

Лайла тръсна глава.

Рашид вдигна вежди.

— Предпочитам… — започна тя.

Той сложи ръка на шията й. Лайла не успя да се сдържи — потръпна и отскочи назад. Докосването му напомняше на бодлив, стар и мокър пуловер, облечен на голо.

— Да?

— Предпочитам да стане по-скоро.

Устата му се отвори, а после се разтегли в жълта озъбена усмивка.

— Нетърпелива си — рече той.

Преди посещението на Абдул Шариф Лайла беше решила да тръгне за Пакистан. Мислеше си да напусне Кабул дори и след като разбра за смъртта на Тарик. Да замине някъде надалеч от тук. Да избяга от този град, в който на всеки ъгъл дебнеше капан и от всяка тясна уличка изскачаха призраци. Може би щеше да поеме този риск.

Но се оказа, че няма как да замине.

Не и с това постоянно гадене.

Не и с това непознато усещане как гърдите й се наливат.

И осъзнаването, че сред цялата тази бъркотия не е забелязала, че е пропуснала един цикъл.

Лайла си представи, че е в бежански лагер — голо поле и хиляди завързани на пръти найлони, които плющят на ледения вятър. В една от тези импровизирани палатки тя видя бебе, детето на Тарик, с хлътнало личице, увиснала челюст, синкава кожа на петна. Представи си как непознати къпят мъничкото му телце, увиват го в кафеникав саван и го спускат в дупка, изкопана в онази брулена от ветрове земя под разочарованите погледи на лешоядите.

Как можеше да избяга сега?

Лайла направи тъжен опис на хората в своя живот. Ахмад и Нур — мъртви. Хасина — заминала. Гити — мъртва. Мами — мъртва. Баби — мъртъв. Сега и Тарик…

Но като по чудо нещо от предишния й живот остана, последната й връзка с онази, която беше, преди да остане сам-сама. Част от Тарик все още живееше у нея, пускаше мънички филизи, които щяха да се превърнат в крачета и ръчички. Как да изложи на опасност единственото, останало й от него, от предишния й живот?

Взе решението си бързо. Бяха минали шест седмици от онзи следобед с Тарик. Още малко и Рашид щеше да заподозре истината.

Знаеше, че онова, което прави, е позорно. И коварно, и срамно. И крайно нечестно. Но въпреки че детето в нея не беше по-голямо от орехче, Лайла вече разбираше какво трябва да пожертва като майка. Добродетелта беше само първото нещо.

Тя сложи ръка на корема си и затвори очи.

Лайла щеше да си спомня скромната церемония на късчета и отделни парчета. Кремавите райета на костюма на Рашид. Острата миризма на одеколона му. Малката резка точно над адамовата му ябълка — беше се порязал при бръсненето. Грубите възглавнички на пожълтелите му от цигарите пръсти, когато й сложи халката. Химикалката, която не пишеше. Търсенето на друга. Брачното свидетелство. Подписите, неговият уверен, нейният — треперещ. Молитвите. Огледалото под булото, в което видя, че Рашид си е подстригал веждите.