Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 89

29

— Много съжалявам — каза Рашид на момичето и взе паницата с мастава и кюфтета от ръцете на Мариам, без да я погледне. — Знам, че с него бяхте много близки… приятели. Все бяхте заедно, още от деца. Това, което се е случило, е ужасно. Прекалено много афганистански младежи умират така.

Без да откъсва очи от момичето, той протегна нетърпеливо ръка и Мариам му подаде салфетка.

Години наред Мариам беше гледала как мускулите на слепоочията му помръдват, докато яде, как прави с една ръка оризени топчета и бърше с опакото на другата мазнината и полепналите в ъглите на устата му трохи. Години наред той беше ял, без да вдигне поглед, без да й говори, в осъдително мълчание, нарушавано само от гневно мърморене, недоволно цъкане с език или кратка команда за още хляб, още вода.

Сега ядеше с лъжица. Използваше салфетка. Казваше „ако обичаш“, когато искаше вода. И говореше. Оживено и неспирно.

— Ако питаш мен, в лицето на Хекматияр американците въоръжиха погрешния човек. ЦРУ му даде тонове оръжие през осемдесетте, за да се бие с руснаците. Руснаците вече ги няма, но оръжието е все още в ръцете му и сега той го обръща срещу невинни хора като родителите ти. И нарича това джихад. Пълно безобразие! Какво общо има джихадът с избиването на жени и деца? По-добре ЦРУ да беше въоръжило командира Масуд.

Веждите на Мариам се вдигнаха от само себе си. Командира Масуд? В главата си чуваше тирадите на Рашид по адрес на Масуд. Че бил предател и комунист. Но Масуд беше таджик, разбира се. Като Лайла.

— Поне е благоразумен човек. Честен и почтен афганистанец, искрено заинтересован от мирно решение.

Рашид вдигна рамене и въздъхна.

— Не че американците дават пукната пара, аз да ти кажа. Какво ги е грижа, че пущуни и хазари, таджики и узбеки се избиват взаимно? Колко американци могат да различат едните от другите? Не очаквай помощ от тях, това е. Сега, когато Съветският съюз рухна, ние вече не сме им нужни. Изиграхме си ролята. За тях афганистанците са кенараб, дупка на нужник. Извинявай за грозната дума, но е истина. Ти какво мислиш, Лайла джан?

Момичето смотолеви нещо неразбираемо и побутна едно кюфте в чинията си.

Рашид кимна дълбокомислено, сякаш бе казала най-умното нещо на света. Мариам не издържа и извърна поглед настрани.

— Знаеш ли, баща ти, мир на праха му, баща ти и аз много си приказвахме за тия неща. Беше, преди да се родиш, разбира се. Непрестанно си говорехме за политика. За книги също. Нали, Мариам? Помниш.

Мариам се направи, че не чува, и пийна глътка вода.

— Във всеки случай, надявам се, че не те отегчавам с тия приказки за политика.

По-късно, когато накисваше чиниите в сапунена вода, Мариам усети болезнена буца в стомаха си.

Не я интересуваше какво казва той, безсрамните лъжи, фалшивото съчувствие, нито дори това, че не й беше посягал, откакто изрови момичето от развалините. Ставаше дума за представлението, което играеше. Опитваше се с подмолни жалки номера да се хареса на момичето. Да му влезе под кожата.