Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 88

Краката на Лайла отново натежаха, неспособни да помръднат, сякаш цялата й кръв внезапно се беше стекла в тях. Но съзнанието й бе свободно и отлетя — профуча като ракета над Кабул, над кафяви скалисти хълмове и пустини, осеяни с туфи дива салвия, през каньони с червени зъбери и над планини със снежни шапки…

— Когато му казах, че се връщам в Кабул, той ме помоли да те намеря. Да ти кажа, че мисли за теб, че му липсваш. Обещах му. Той много ми хареса, да знаеш. Личеше си, че е свястно момче.

Абдул Шариф избърса чело с носната си кърпа.

— Събудих се една нощ — продължи той и интересът му към халката се поднови, — във всеки случай мисля, че беше нощ, но на такива места е трудно да разбереш. Няма никакви прозорци. Дали е изгрев, дали залез, просто не знаеш. Но се събудих, а край съседното легло — някаква суматоха. Имай предвид, че и аз самият бях натъпкан с лекарства и постоянно изпадах в унес, до степен, че да не мога да кажа кое е било истина, кое сън. Помня само, че лекарите се бяха струпали край леглото, викаха за едно, за второ, звъняха алармени звънци, по пода се въргаляха спринцовки.

— На сутринта леглото беше празно. Попитах една сестра и тя каза, че се е борил храбро. Нали разбираш?

Лайла смътно усещаше, че кима. Разбираше. Естествено, че разбираше. От момента, в който седна срещу този човек, вече знаеше защо е дошъл и какво ще й каже.

— Отначало, честна дума, отначало дори не повярвах, че съществуваш — говореше той сега. — Мислех си, че бълнува. Може би дори се надявах да не съществуваш. Винаги съм се ужасявал, като е трябвало да нося лоши вести. Но му обещах. Както ти казах, доста се привързах към него. Така че минах оттук преди няколко дни. Разпитах за теб, поговорих с някои съседи. Посочиха ми тази къща. Разказаха ми какво е станало с родителите ти. Като чух… ами, обърнах се и си тръгнах. Нямах сили да ти кажа. Реших, че ще ти дойде твърде много. — Абдул Шариф се пресегна и сложи ръка на коляното й. — Но се върнах. Защото си дадох сметка, че той е искал да знаеш. Убеден съм. Съжалявам, ще ми се…

Лайла вече не го слушаше. Спомни си деня, когато човекът от Панджшир дойде да ги извести за смъртта на Ахмад и Нур. Спомни си баби — пребледнял, отпуснат на дивана, и мами — как ръката й литна към устата, когато чу новината. Този ден Лайла беше видяла колко съсипана е мами и се уплаши, но не изпита истинска скръб. Не разбра колко ужасна е загубата на майка й. Днес друг непознат човек носеше вестта за друга смърт. Сега тя бе тази, която седеше срещу него. Това ли беше наказанието й, възмездието, задето остана безучастна пред страданията на майка си?

Сега си спомни как мами се свлече на пода, как запищя и заскуба косата си. Но тя не направи дори това. Не можеше да помръдне. И едно нейно мускулче не трепваше.

Седеше на стола, отпуснала ръце в скута си, зареяла поглед и оставила съзнанието си да лети. То летя, докато намери мястото, красивото безопасно място, където ечемичните ниви зеленееха, водата беше бистра и хиляди пухчета от тополи танцуваха във въздуха; където баби четеше книга под една акация, а Тарик спеше, скръстил ръце на гърдите си и където тя можеше да натопи крака в потока и да мечтае под бдящия поглед на божества, изсечени в древна, избеляла от слънцето скала.