Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 87

Значи беше жив. Но колко тежко беше ранен? — питаше се като обезумяла Лайла. Колко тежко? Очевидно много, щом го бяха сложили в спешното отделение. Знаеше, че е започнала да се поти, че лицето й гори. Опита се да мисли за нещо друго, нещо приятно като пътуването до Бамиян и статуите на Буда с Тарик и баби. Вместо това изплуваха образите на родителите на Тарик — майка му, заклещена в преобърналия се камион, крещи името му през пушек и дим, ръцете и гърдите й са в пламъци, перуката се топи на главата й…

Лайла съвсем се задъха.

— Беше на леглото до моето. Помежду ни нямаше никакви стени, само завеса. Тъй че го виждах отлично.

Абдул Шариф побърза да си намери занимание и започна да си върти халката. Вече говореше по-бавно.

— Твоят приятел беше зле, много зле ранен, разбираш ли. Отвред от него стърчаха гумени тръбички. Най-напред — той се прокашля… — най-напред си помислих, че тогава е загубил и двата си крака, но сестрата каза, че само десния, а левият бил ампутиран по-рано. Имаше и вътрешни разкъсвания. Вече го бяха оперирали три пъти. Изрязали бяха части от органите, но не помня кои. И беше обгорял. Доста лошо. Това е всичко, което ще кажа. Сигурен съм, че си имаш достатъчно кошмари, хамшира. Няма смисъл да добавям още към тях.

Тарик вече беше без крака. Тяло с две чуканчета. Без крака. Лайла помисли, че ще припадне. Със съзнателно и отчаяно усилие тя прогони мислите си от тази стая, надалеч от този човек, над улиците вън, после над града и къщите му с плоски покриви и пазари, над лабиринта от тесни улички, превърнати в пясъчни замъци.

— През повечето време беше упоен. Заради болките, нали разбираш. Но имаше моменти, когато действието на наркотика отслабваше и той идваше в съзнание. Много го болеше, но беше с ясно съзнание. Говорех му от леглото си. Разказвах му кой съм, откъде съм. Според мен се радваше, че има до себе си сънародник.

— Говорех най-вече аз. На него му беше трудно. Гласът му беше дрезгав и мисля, че го болеше от всяко помръдване на устните. Разказах му за дъщерите си, за нашата къща в Пешавар и за верандата, която двамата със зет ми строим отзад. Както и че съм продал магазините в Кабул и се връщам да оправя документите. Не беше кой знае колко интересно, но го разсейвах. Поне така си мисля.

— Понякога и той приказваше. Ломотеше завалено, но горе-долу го разбирах. Описваше къде е живял. Говореше за чичо си в Газни. За гозбите на майка си и за баща си, който бил дърводелец и свирел на акордеон.

— Но най-вече говореше за теб, хамшира. Каза, че си… чакай, как го каза — най-ранният му спомен. Май така беше, да. Мисля, че много държеше на теб. Не беше чак толкова трудно да се разбере. Балай, виждаше се с просто око. Но каза, че се радва, задето не си там. Не искал да го виждаш такъв.