Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 86

Той изпи остатъка от водата и протегна чашата към Мариам.

— Дано не ставам много нахален.

Мариам я пое и отиде да я напълни.

— Няма нужда да казвам, че трябваше да я послушам. Тя винаги е била по-разумната, Бог да й дари дълъг живот. Когато се докарах до болница, изгарях от треска. Не можех да си стоя на краката. Докторката каза, че имам отравяне на кръвта. Още два-три дни и съм щял да оставя жена си вдовица.

— Сложиха ме в спешното отделение, запазено, предполагам, за сериозно болни. Ох, ташакор. — Той пое чашата от Мариам и извади от джоба на сакото си голямо бяло хапче. — Ама пък и колко са големи тия хапове.

Лайла видя как го погълна. Усещаше, че дишането й е учестено. Чувстваше краката си натежали, сякаш на тях бяха вързани камъни. Каза си, че човекът не е свършил и все още не й е съобщил най-важното. Но след секунда щеше да продължи и тя се бореше със силното желание да стане и да се махне, преди да й е казал неща, които не искаше да чуе.

Абдул Шариф сложи чашата на масата.

— Тъкмо там срещнах твоя приятел, Мохамад Тарик Уализай.

Сърцето на Лайла запрепуска. Тарик в болница? Специално отделение? За сериозно болни?

Тя преглътна нервно и се размърда на стола. Трябваше да си наложи да е силна. Боеше се, че иначе ще обезумее. Отклони мислите си от болницата към факта, че не е чувала да назовават Тарик с пълното му име, откакто двамата се записаха на зимен курс по фарси преди години. След звънеца учителят ги викаше по списък и казваше името му така — Мохамад Тарик Уализай. Тогава това й се струваше смешно официално.

— Разбрах от една сестра какво му се е случило — продължи Абдул Шариф, потупвайки се с юмрук по гърдите, сякаш да помогне на хапчето да премине по-лесно. — След всичкото време, което съм прекарал в Пешавар, аз вече доста добре знам урду. Във всеки случай схванах, че твоят приятел е бил в пълен с бежанци камион, двайсет и трима души, които пътували към Пешавар. Близо до границата попаднали на кръстосан огън. Камионът бил ударен от ракета. Може би заблудена, но с тия хора човек никога не знае, никога. Имало само шестима оцелели и всичките били докарани в същото отделение. Трима починали след двайсет и четири часа. Две момичета, сестрички, доколкото разбрах, се посъвзели и били изписани. Твоят приятел беше последният. Беше лежал там почти три седмици, когато аз постъпих.