Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 85

— Не биваше да съм тук — каза тя един ден.

Мариам сменяше чаршафите. Момичето седеше на пода със свити до брадичката крака и гледаше натъртените си колене.

— Баща ми искаше да изнесе кашоните. Книгите. Каза, че са много тежки за мен. Но аз не мирясвах. Бях толкова нетърпелива. Трябваше да съм вътре, когато това стана.

Мариам разгъна чистия чаршаф и го метна върху леглото. Погледна момичето, русите й къдрици, тънката й шия и зелените й очи, високите скули и пълните й устни.

Спомни си я като малка на улицата. Едва проходила, щапукаше след майка си към фурната или седеше на раменете на брат си — по-малкия, с кичурчето косми на ухото. Играеше на стъклени топчета с момчето на дърводелеца.

Момичето я гледаше, сякаш очакваше от нея да й даде някакъв съвет, да й каже нещо окуражително. Но какъв съвет можеше да предложи Мариам? Какъв кураж? Спомни си деня, когато погребаха нана и колко малко утеха намери в думите на молла Файзула, който й почете малко от Корана. „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“ Или когато й каза: „Тези мисли не са хубави, Мариам джо. Те ще те съсипят. Не си виновна ти. Не си виновна ти.“

Какво можеше да каже тя на това момиче, за да облекчи мъката му?

Но не се наложи да казва нещо. Защото лицето на момичето се сгърчи, тя застана на четири крака и прошепна, че ще повърне.

— Чакай! Дръж се. Ще донеса леген. Не на пода. Тъкмо почистих… Ох, ох! Ходая. Господи.

Около месец след взрива, убил родителите на момичето, някакъв мъж почука на вратата. Мариам отвори и той й каза за какво е дошъл.

— Един човек иска да те види — рече Мариам.

Момичето се надигна от възглавницата.

— Казвал се Абдул Шариф.

— Не познавам никакъв Абдул Шариф.

— Ами той е тук и пита за теб. Трябва да слезеш и да поговориш с него.

28

Лайла седна срещу Абдул Шариф — слаб човек с малка глава и подут нос, по който имаше белези от рани, каквито имаше и по бузите му. Косата му — къса и кестенява, стърчеше като игли в игленик.

— Прощавай, хамшира — каза той, докато оправяше хлабавата си якичка и попиваше с кърпичка челото си. — Боя се, че още не съм се възстановил напълно. Още пет дена от… как им викаха на тия хапчета… сулфа?

Лайла се извъртя на стола така, че здравото й дясно ухо да е по-близо до него.

— Приятел на нашите ли сте?

— Не, не — отвърна бързо Абдул Шариф. — Извини ме. — Той вдигна пръст и отпи голяма глътка от водата, която Мариам бе сложила пред него.

— Трябва май да започна от самото начало. — Той избърса устните си, после пак челото. — Аз съм предприемач. Имам магазини за облекла, повечето за мъжки дрехи. Чапани, тумбани, шапки, костюми, вратовръзки — каквото си поискаш. Два магазина тук, в Кабул — в Таймани и в Шар-е нау, — макар че наскоро ги продадох. И два в Пакистан, в Пешавар. Там е и складът ми. Тъй че пътувам много. Което тези дни — той тръсна глава и се засмя унило — е, да речем, рисковано. Неотдавна бях по работа в Пешавар — да взема поръчки, да проверя запасите от стока, такива неща. И да навестя семейството си. Имаме три дъщери, алхамдулеллах. Преместих ги с жена ми в Пешавар, след като муджахидините се хванаха за гушите. Няма да допусна имената им да влязат в списъка на шахидите. Нито моето, да съм честен. Много скоро и аз ще отида при момичетата и жена ми, иншаллах. Във всеки случай трябваше да се върна в Кабул преди миналата сряда. Но за беда легнах болен. Няма да те занимавам с това, хамшира, стига само да кажа, че когато ходех по малка нужда, сякаш изкарвах парчета натрошено стъкло. Не бих го пожелал и на Хекматияр. Жена ми, Надя джан, да я благослови Аллах, ме молеше да ида на лекар. Но аз си мислех, че ще се оправя с аспирин и много вода. Надя джан настояваше, аз виках „не“, тя настояваше, аз се опъвах и така сума ти време. Има една приказка: На упорито магаре му трябва упорит магаретар. Този път за жалост надделя магарето. Сиреч аз.